запазил другия в спирт. Струваше му се, че една четвърт от личността му е погребана, а не знаеше, че кучетата бяха отнесли и изяли крака му…
25
Вебер влезе в превързочната. Направи знак на Равик. Излязоха.
— Дюран е на телефона. Иска да отидете незабавно при него. Говори за някакъв особен случай.
Равик го погледна.
— Това означава, че е направил несполучлива операция и иска да ми прехвърли отговорността, така ли?
— Не вярвам. Много е развълнуван. Явно не знае какво да прави.
Равик поклати отрицателно глава. Вебер замълча.
— Откъде изобщо знае, че съм се върнал? — попита Равик.
Вебер вдигна рамене.
— Нямам понятие. От сестрите вероятно.
— Защо не повика Бино? Той е много способен.
— Казах му. Той ми обясни, че случаят бил сложен. И от вашата компетенция.
— Глупости! В Париж има много способни лекари, които могат да се справят с всеки случай. Защо не повика Марто? Той е един от най-добрите хирурзи в света.
— Не се ли сещате защо?
— Да, разбира се. Не иска да се изложи пред колегите си. Друго е един незаконно практикуващ бежанец, който трябва да мълчи.
Вебер го погледна.
— Случаят е много спешен. Ще отидете ли?
— Равик развърза бялата престилка.
— Разбира се — отговори той. — Какво друго мога да сторя? Но ще отида само ако дойдете и вие.
— Добре. Ще отидем с моята кола.
Слязоха по стълбите. Колата на Вебер блестеше на слънцето пред болницата. Качиха се.
— Ще оперирам само във ваше присъствие — настоя Равик. — Бог знае дали иначе този приятел няма да се опита да ме злепостави.
— Не предполагам, че мисли сега за подобни неща.
Колата потегли.
— Виждал съм много такива случаи — каза Равик. Познавах в Берлин един млад асистент, който имаше всички данни да стане добър хирург. Веднъж професорът оперираше почти пиян, направи погрешен разрез, не каза нищо и повика асистента си да продължи; той нищо не забеляза; след половин минута професорът вдигна голям скандал и обвини асистента си за погрешния разрез. Пациентът почина по време на операцията. Младият лекар се самоуби на следващия ден. А професорът продължи да оперира и да пие.
Спряха на авеню „Марсо“. Камиони летяха по улица „Галиле“. Топлото слънце препичаше през прозорчето. Вебер натисна едно копче на арматурното табло и покривът на колата се вдигна бавно назад. Погледна гордо Равик.
— Направих го неотдавна. Автоматично сваляне и вдигане на покрива. Чудесно! Какво ли не измислят хората, нали?
През отворения покрив полъхна ветрец. Равик кимна.
— Да. Чудесно е. Последната новост са магнитните мини и торпеда. Вчера четох някъде за тях. Ако пропуснат целта си, правят обход, докато я открият. Ние сме ужасно изобретателна раса.
Вебер обърна към него червендалестото си лице. То преливаше от добродушие.
— И пак с вашата война, Равик! Тя е толкова далеко от нас, колкото и луната. Всички приказки за война са само средство за политически натиск. Нищо повече. Повярвайте ми!
Кожата приличаше на синкав седеф. Лицето — пепеляво. Златистата коса блестеше в силно осветената операционна. Тя изпъкваше така ярко на пепелявото лице, че блясъкът й изглеждаше просто неприличен. Косата беше единственото живо и искрящо нещо — сякаш животът бе напуснал вече тялото и се бе вкопчил само в нея.
Младата жена на операционната маса беше много хубава. Стройна, висока, с лице, незасегнато от сянката на дълбокия унес, създадена за разкош и любов.
От нея течеше малко кръв. Съвсем малко.
— Матката ли сте отворили? — обърна се Равик към Дюран.
— Да.
— И?
Дюран не отговори. Равик вдигна глава. Дюран го погледна втренчено.
— Добре — каза Равик — засега няма нужда от сестри. Тук сме трима лекари. Достатъчно е.
Дюран кимна и даде знак с ръка. Сестрите и асистентът излязоха.
— И какво?… — попита Равик след излизането им.
— Можете сам да видите — отговори Дюран.
— Не.
Равик виждаше. Но искаше Дюран да признае пред Вебер. Така беше по-сигурно.
— Бременност в третия месец. Кръвоизлив. Трябваше да се направи кюртаж. Изглежда, че е засегната вътрешната стена.
— И?… — продължаваше разпита си Равик. Погледна Дюран в лицето. На него бе изписана безпомощна ярост. „Ще ме намрази за цял живот — помисли той. — Най-вече за това, че и Вебер ще разбере.“
— Перфорация — отвърна Дюран.
— С кюретката ли?
— Разбира се — каза след кратко мълчание Дюран. — С какво друго?
Кръвоизливът бе престанал. Равик продължи мълчаливо прегледа. После се изправи.
— Направили сте перфорация. Не сте забелязали. При перфорацията сте измъкнали през отвора и едно черво. Но не сте познали какво е. Сметнали сте, изглежда, че е част от зародишната обвивка. И сте го срязали. Така ли е?
Челото на Дюран плувна в пот. Брадата му под маската се движеше, сякаш дъвчеше много голяма хапка.
— Възможно е.
— От колко време оперирате?
— Почти четвърт час преди да дойдете.
— Вътрешен кръвоизлив. Нараняване на тънките черва. Опасност от инфекция. Трябва да се зашие червото и да се извади матката. Незабавно.
— Какво? — запита Дюран.
— Сам знаете какво — каза Равик.
Погледът на Дюран пламна.
— Да, знам! Не ви повиках, за да ми го кажете.
— Не мога да направя нищо друго. Повикайте помощниците си и продължете по-нататък. Съветвам ви да го сторите колкото може по-бързо.
— Аз съм много разстроен. Не желаете ли да довършите операцията вместо мен?
— Не. Както знаете, аз живея незаконно във Франция и нямам право да оперирам.
— Вие… — започна Дюран и млъкна.
„Прислужници, незавършили студенти, масажисти, асистенти, всички твърдят, че са били видни лекари в Германия…“ Равик не бе забравил думите на Дюран пред Левал.
— Господин Левал ми обясни това, преди да ме изсели — отговори после той.
И забеляза, че Вебер вдигна глава… Дюран не продума.
— Доктор Вебер може да направи операцията вместо вас — каза Равик.
