— Да…
— И как се чувствате след това в този бар? Като че сте попаднал от бойно поле направо в града? Или са ви върнали от болестта към живота?
— Не винаги е така. Понякога чувствам една празнота.
На бледата светлина очите на Жоан бяха почти прозрачни. Тя погледна към него. „Свива се не сърцето — помисли Равик, — а стомахът. Като от удар под лъжичката. Хиляди са стиховете, посветени на това чувство. Но този удар не идва от теб, леко запотено, красиво, танцуващо късче плът… а от тъмните кътчета на моя мозък… И само един случаен лек допир го засилва, когато се мернеш в тая осветена ивица.“
— Нали тази жена пееше тук? — попита Кейт Хегстрьом.
— Да.
— Не пее ли вече?
— Мисля, че не пее.
— Хубава е.
— Нима?
— Да. Дори повече от хубава. На лицето е изписан животът й.
— Възможно е.
Кейт Хегстрьом наблюдаваше Равик с крайчеца на притворените си очи. Усмихна се. С усмивка, която би могла да се превърне в сълзи.
— Дайте ми още една чаша водка и да си вървим — каза тя.
Когато ставаше, Равик почувства погледа на Жоан. Улови Кейт под ръка. Не беше необходимо. Тя можеше да върви и сама, но сметна, че не е лошо Жоан да види това.
— Искате ли да ми направите една услуга? — попита Кейт Хегстрьом, когато влязоха в стаята й в хотел „Ланкастър“.
— Разбира се. Стига да мога.
— Ще дойдете ли с мен на бала „Монфор“?
— Какъв е този бал? Не съм чувал досега за него.
Тя седна в едно кресло. Беше много голямо за нея. В него изглеждаше съвсем крехка, като статуетка на китайска танцьорка. Кожата на бузите й беше опъната повече от всеки друг път.
— Балът „Монфор“ е най-голямото светско събитие през лятото в Париж — обясни тя. — Ще бъде идущия петък в къщата и градината на Луи Монфор. Това не ви ли говори нищо?
— Нищо.
— Ще дойдете ли с мен?
— Мога ли?
— Ще ви намеря покана.
Равик я погледна.
— Защо, Кейт?
— Искам да отида. А не ми се ще да бъда сама.
— Трябва ли да отидете изобщо?
— Да. Но не искам да бъда с досегашните си познати. Не мога вече да ги понасям. Разбирате ли ме?
— Да.
— Това е последното и най-хубаво градинско увеселение в Париж — каза тя. — Посещавала съм го винаги през последните четири години. Ще ми направите ли тази услуга?
Равик знаеше защо иска да отиде с него. Щеше да се чувства по-сигурна. Не можеше да й откаже.
— Добре, Кейт. Няма защо да искате специална покана за мен. Предполагам, ще е достатъчно, ако съобщите, че някой ще ви придружава.
Тя кимна.
— Разбира се. Благодаря ви, Равик. Утре ще позвъня на Софи Монфор.
Той стана.
— Тогава ще дойда да ви взема в петък. Как ще се облечете?
Тя го погледна. Светлината се отразяваше рязко в гладко причесаните й коси. „Глава на гущер — помисли Равик. — Фината и строга елегантност на едно безплътно същество, което никога не може да се радва на добро здраве.“
— И още нещо, което не ви бях казала досега — добави тя след известно колебание, — това е костюмиран бал, Равик. Градинско увеселение в двора на Людвик XIV.
— Господи! — Равик стана.
Кейт Хегстрьом се засмя. Изведнъж отекна искрен детски смях.
— Там има хубав стар коняк. — Ще пиете ли един?
Равик поклати отрицателно глава.
— Какво ли не измислят хората!
— Всяка година се урежда такъв бал.
— И аз ще трябва, значи…
— Аз ще се погрижа за всичко — прекъсна го бързо тя. — Няма за нищо да мислите. Ще ви намеря костюм. Нещо просто. Няма да е необходимо дори да го пробвате. Дайте ми само мерките си.
— Мисля, че все пак ще ми е нужен един коняк — каза Равик.
Кейт Хегстрьом премести бутилката към него.
— Не казвайте сега „не“!
Той изпи коняка. „Още дванадесет дни — помисли си. — Остават дванадесет дни до пристигането на Хааке в Париж. Дванадесет дни, които все някак си трябва да минат. Дванадесет дни, те му бяха сега смисълът на живота. Не можеше да мисли за нищо друго. Дванадесет дни и след тях — бездна. Няма значение как ще убие времето. Костюмиран бал… Какво по-смешно можеше да му се случи в тия две седмици несигурност?“
— Добре, Кейт.
Той отиде пак в болницата на Дюран. Жената с червеникавозлатистите коси спеше. Едри капки пот блестяха по челото й. Лицето беше румено, устата — полуотворена.
— Температура? — попита той сестрата.
— Тридесет и седем и осем.
— Добре.
Той се наведе над влажното лице, чувстваше дишането. Вече не усещаше в него етер. Свеж дъх, с мирис на мащерка. Мащерка! Спомни си планинската поляна в Шварцвалд, задъханото пълзене под припичащото слънце, някъде по-надолу виковете на тия, които го преследват… И упойващото ухание на мащерката. Странно как човек забравя всичко, но не и миризмите. И след двадесет години тази миризма ще изтръгва от прашните кътчета на съзнанието му спомена за бягството в Шварцвалд. „Не след двадесет години — помисли той, — а след дванадесет дни.“
Тръгна през топлия град към хотела. Беше около три часът. Изкачи се в стаята си. Пред вратата бе оставен бял плик. Взе го. С неговото име, но без печат или марка. „Жоан“ — помисли Равик. И отвори плика. Оттам падна чек. От Дюран. Погледна равнодушно цифрата. След това още веднъж. Не можеше да повярва. Не бяха обичайните двеста франка. А две хиляди. „Трябва да е бил ужасно изплашен — помисли Равик. — Две хиляди франка, дадени доброволно от Дюран — това беше осмото чудо на света.“
Пъхна чека в портфейла си и нареди куп книги на масата до леглото. Купил ги бе преди два дни, за да има какво да чете, ако не може да спи. Ставаше нещо странно — от ден на ден книгите му ставаха все по- скъпи. Не бяха заместител на всичко, но водеха там, където нищо друго не можеше да стигне. Спомни си, че в първите години не се докосваше до книга; струваха му се безжизнени в сравнение с преживяното. Но сега се бяха превърнали в стена. Ако не защищаваха, то поне можеше да се облегнеш на тях. Не помагаха много, но спасяваха от крайно отчаяние в една епоха, която се търкаляше към пропастта. И това стигаше. Днес някогашните мисли бяха презирани и осмивани, но те бяха все пак мисли и щяха да оцелеят; и това бе достатъчно.
