едновременно. — Аз ли? — повтори Равик. — Какво знаеш за мене? Какво знаеш за любовта, която се ражда в един живот, където всичко е станало несигурно? Какво е твоето жалко опиянение в сравнение с нея? Когато непрестанното падение внезапно се променя, когато вечното защо се превръща в съдбоносното ти, когато чувството изниква внезапно като мираж в пустинята на мълчанието и възприема образ, а измамата на кръвта се превръща неумолимо в гледка, пред която всички мечти бледнеят и опошляват? Пейзаж от сребро, град от филигран и розов кварц, блестящ като светлото отражение на алена кръв… Какво знаеш ти за всичко това? Мислиш ли, че е толкова лесно да се говори? Мислиш ли, че бъбривият език може лесно да ги превърне в клише от думи и дори от чувства? Какво знаеш за зиналите гробове, за страха пред отминалите, безцветни и пусти нощи… Те зеят и в тях няма никакви скелети, а само пръст, пръст, набъбнали семена и едва набола трева. Какво знаеш за всичко това? Ти обичаш опиянението, завоеванието, чуждото аз, което иска, но никога няма да изчезне; обичаш бурната измама на кръвта, но сърцето ти ще остане все празно… Защото човек не може да задържи това, което не е израснало в самия него. А в буря не може да израсне много нещо. То израства в пустите нощи на самотата, когато човек не се отчайва. Какво знаеш за всичко това?
Той говореше бавно, без да поглежда Жоан, сякаш я бе забравил. Най-после вдигна очи към нея.
— Какво говоря? — каза после. — Стари глупости. Много пих днес. Хайде, пийни и ти и си върви!
Тя седна на леглото и взе чашата.
— Разбрах — каза. Лицето й се бе променило. „Като огледало — помисли той. — Като огледало, което отразява, каквото поставиш пред него.“ То беше сега съсредоточено и красиво. — Разбрах — каза тя. — Понякога съм изпитвала същите чувства. Но, Равик, ти ме забравяш често от любов към любовта й към живота. Аз бях началото, но след това ти тръгваше в твоите сребърни градове и не се сещаше много за мен.
Той я погледна продължително. После каза:
— Може би си права.
— Ти беше толкова зает със себе си! Толкова много неща откриваше в себе си, че аз оставах някъде по периферията на живота ти.
— Може би. Ти не си човек, на който може да се разчита, Жоан. Ти сама знаеш това.
— Нима искаш това?
— Не — отвърна след кратко размисляне Равик. После се усмихна. — Човек, който е избягал от всичко установено, изпада понякога в странни положения. И върши странни неща. Не, разбира се, не разчитах на теб. Но който има само едно агне, понякога иска да направи от него много неща.
Изведнъж стана спокойно. Като в ония нощи от преди цяла вечност, когато Жоан лежеше до него. Градът бе някъде далеч, чуваше се като тих шепот накрай хоризонта; веригата на часовете се бе скъсала, времето течеше едва забележимо, сякаш бе замряло. И ето ти пак най-простото и същевременно най-трудно разбираемото нещо на този свят: двама души разговарят, но всеки за себе си, звуците, наречени думи, рисуват еднакви образи и чувства върху трептящото вещество в черепа, а от безсмисленото трептене на гласните струни и необяснимата реакция в меките сиви полукълба изникват отново небеса, в които се оглеждат облаци, поточета, минало, разцвет, тление и тежко спечелена мъдрост.
— Ти ме обичаш, така ли, Равик?… — каза Жоан и това не беше само въпрос, но и констатация.
— Да. Но правя всичко, за да се освободя от теб.
Каза го спокойно, като че говореше за нещо, което не засяга ни най-малко двамата. Тя не обърна внимание на думите му.
— Не мога да си представя, че няма да бъдем заедно. За известно време, да. Но не и завинаги. Завинаги, не, никога — повтори тя и потръпна. — Завинаги, каква ужасна дума, Равик. Не мога да си представя, че никога вече няма да бъдем заедно.
Той не отговори.
— Нека да остана тук — каза тя. — Не искам да се връщам повече там.
— Ще се върнеш още утре. Сама знаеш това.
— Когато съм тук, не мога да си представя, че няма да остана.
— И това е старо. И то ти е известно.
Празно пространство във времето. Малка осветена стая. Същата като по-рано — и в нея отново е човекът, когото си обичал. Той е там и все пак по страшен начин не е там. Ако протегнеш ръка, можеш да го хванеш, но той не е вече същият…
Равик остави чашата си.
— Знаеш сама, че ще си отидеш пак… Утре, вдругиден, или малко по-късно… — каза той.
— Да. — Тя вдигна глава. Лицето й бе обляно в сълзи. — Защо, Равик? Защо?
— И аз не знам. — Усмихна се бегло. — Любовта не е много весела понякога, нали?
— Не е. — Погледна го. — Защо сме такива, Равик?
Той вдигна рамене.
— И това не знам, Жоан. Може би няма какво вече да ни свързва. По-рано имахме много неща — сигурност, минало, вяра, цели — все приятелски опори, за които можехме да се задържим, когато ни разтърси любовта. Сега нямаме нищо; в най-добрия случай само малко отчаяние, малко смелост, иначе всичко ни е чуждо — в нас и извън нас. Ако любовта се промъкне, пламва като факел в суха слама. Не ни е останало вече нищо друго освен нея и затова тя е съвсем различна, по-буйна, по-скъпа и по- разрушителна. — Той наля чашата си. — Не трябва много да се мисли. В нашето положение няма много време за това. То само ни унищожава. А нали трябва все пак да живеем?
Жоан поклати отрицателно глава.
— Не. Коя беше онази жена, Равик?
— Една моя пациентка. Бях с нея и по-рано в „Шехеразада“. По времето, когато пееше още там. Цял век оттогава. Какво правиш сега?
— Играя малки роли. Не мисля, че съм добра артистка, но печеля достатъчно, за да съм независима. Искам да бъда в състояние да напусна, когато пожелая. Нямам никакви амбиции.
Сълзите бяха изсъхнали. Тя изпи калвадоса и стана. Изглеждаше уморена.
— Защо стана така, Равик? Защо? Трябва да има някаква причина. Иначе не бихме си задавали този въпрос.
Той се усмихна мрачно.
— Това е най-старият въпрос на човечеството, Жоан. Защо… Пред него са безпомощни и логиката, и философията, и науката.
Тя си отиваше! Отиваше си! Беше вече до вратата. Нещо се пречупи в Равик. Тя си отиваше! Отиваше си! Той стана. Изведнъж му се стори невъзможно. Съвсем невъзможно; още една нощ, само тази нощ, още веднъж главата й да заспи на рамото му. Утре ще може да се бори, но сега искаше още веднъж да почувства диханието й, да потъне още веднъж в унеса на нежната измама, на тази сладка илюзия. Не си отивай, не си отивай! Ние умираме и живеем в мъки. Не си отивай, не си отивай, какво друго, ми остава? Защо ми е тази гола смелост? Накъде летим? Само ти си действителна, светла мечта в цъфналите ливади на забравата! Още веднъж само вечната искра! За какво се пазя? За каква нерадостна цел? За каква тъмна неизвестност? Аз съм погребан, загубен. Животът ми има още само дванадесет дни, само дванадесет дни, зад които няма нищо, дванадесет дни и тази нощ; защо се върна сега, ти, сияйна плът, защо точно в тази нощ, откъсната от звездите, ти долетя тук, забулена в някогашните мечти; защо мина през крепостите и преградите на тази нощ, в която съществуваме само ние двамата? Каква е тази надигаща се вълна? Къде ме тласка тя?
— Жоан! — каза той.
Тя се обърна. Лицето й внезапно се преобрази от безумно и задъхано сияние. Хвърли нещата си и се втурна към него.
26
Колата спря на ъгъла на улица „Вожирар“.
— Какво има? — попита Равик.
— Демонстрация. — Шофьорът не се обърна. — Този път са комунистите.
