Не бе почнал още да чете, когато телефонът иззвъня. Не вдигна слушалката. Телефонът звъня продължително. След няколко минути, когато престана, той вдигна слушалката и попита портиера кой го е търсил.
— Не си каза името — отговори портиерът. Равик разбра, че той яде.
— Жена ли беше?
— Да.
— С чужд акцент ли?
— Това не забелязах.
Портиерът продължаваше да яде. Равик се обади в болницата на Вебер. Оттам никой не бе го търсил. Нито от болницата на Дюран. Повика хотел „Ланкастър“. Телефонистката му каза, че никой не е искал от нея да набере номера му. Тогава е била Жоан. Телефонирала бе навярно от „Шехеразада“.
След един час телефонът позвъни отново. Равик остави книгата. Стана и отиде до прозореца. Облегна се на перваза и зачака. Лекият ветрец донесе ухание на бели кремове. Емигрантът Визенхоф бе заменил увехналите карамфили пред прозореца си с кремове. Цялата къща миришеше сега на параклис или манастирска градина в топла нощ. Равик не знаеше дали Визенхоф е сторил това от почит към стария Голдберг или само защото кремовете растат добре в дървени сандъчета. Телефонът млъкна. „Тази нощ може би най-сетне ще мога да спя“ — помисли той и легна отново.
Жоан влезе в стаята му, докато той спеше. Запали веднага лампата и застана на прага. Равик отвори очи.
— Сам ли си? — попита тя.
— Не. Загаси лампата и си върви.
Тя се поколеба. После отвори вратата на банята.
— Лъжеш — каза усмихнато.
— Върви по дяволите! Уморен съм.
— Уморен ли? От какво?
— Уморен съм. Сбогом.
Тя се приближи.
— Току-що си се прибрал. Звънях по телефона всеки десет минути.
Погледна го. Не й каза, че лъже. Сменила бе роклята си. „Ходила е с онзи приятел, изпратила го е в къщи, а сега пристига, за да ме изненада и, очаквайки да намери тук Кейт Хегстрьом, да й докаже, че аз съм някакъв долен тип, когото жените могат да посещават по всяко време и от когото е по-добре да стоиш настрана“ — помисли той. И се усмихна въпреки волята си. Една съвършена постъпка го караше винаги да се възхищава, дори ако е насочена против него.
— Защо се смееш? — запита рязко Жоан.
— Така. Защо не? Загаси светлината! Приличаш на призрак. И си върви!
Тя не обърна внимание на думите му.
— Коя беше онази уличница?
Равик се полуизправи.
— Махай се или ще хвърля нещо по теб.
— О, разбирам… — Тя го погледна предизвикателно. — Така, значи! Дотам е стигнало…
Равик протегна ръка за цигара.
— Не ставай смешна. Живееш с друг мъж, а идваш тук да разиграваш сцени на ревност. Върви при твоя артист и ме остави на мира!
— Това е съвсем друго нещо.
— Разбира се.
— Разбира се, че е съвсем друго! — избухна внезапно тя. — Ти знаеш много добре, че е друго. Аз не съм виновна в случая. Не съм и щастлива. Сама не знам как стана…
— Човек никога не знае как става…
— Ти ли?… Ти винаги много знаеш! Можеш да подлудиш човек с това! Нищо не може да те извади от равновесие! Колко пъти съм проклинала тази твоя черта! Нужен ми е ентусиазъм! Трябва ми някой, който да е луд по мен! Който не може да живее без мен! Ти можеш да живееш без мен! Винаги си могъл! Не съм ти потребна. Защото си студен, празен, не разбираш нищо от любов! Никога не беше изцяло при мен. Излъгах, когато ти казах, че това стана, защото те нямаше два месеца. Щеше да се случи и ако бе тук. Не се смея! Знам разликата, разбирам всичко, другият не е умерен и не прилича на теб, но той се отдава всецяло, нищо друго освен мен не съществува за него на този свят, мисли само за мен, желае само мен, познава само мен; това именно ми трябва!
Тя бе застанала пред леглото и дишаше тежко. Равик потърси бутилката с калвадос. И попита: — Защо дойде тогава?
Не му отговори веднага. После каза тихо:
— Знаеш много добре. Защо питаш?
Той наля една чаша и й я подаде.
— Не искам да пия — каза тя. — Коя беше оная жена?
— Моя пациентка. — Равик не беше в настроение да лъже. — Тежко болна.
— Не е вярно! Измисли нещо по-умно! Болните са в болница, а не в бар.
Равик остави чашата. Истината изглежда често невероятна.
— Вярно е — каза той.
— Обичаш ли я?
— Какво те интересува?
— Обичаш ли я?
— Какво те интересува наистина, Жоан?
— Интересува ме! Докато не обичаш никой друг…
Тя се поколеба.
— Преди малко нарече тая жена уличница. Може ли да става дума в такъв случай за любов?
— Само така казах. Веднага видях, че не е. Затова именно го казах. Не бих дошла, ако беше уличница. Обичаш ли я?
— Загаси лампата и си върви!
Приближи се до него.
— Разбрах! Видях!
— Върви по дяволите! — каза Равик. — Уморен съм. Върви по дяволите с твоите евтини догадки, които, според теб, са кой знае какви открития. Един мъж за опиянение, внезапна любов или кариера — и друг, на когото обясняваш, че го обичаш — за временно пристанище, ако това магаре се съгласи. Върви по дяволите. За теб любовта е много разтегливо понятие.
— Това, което говориш, не е вярно. Друго е. Не е вярно! Искам да се върна при теб. И ще се върна!
Равик наля отново чашата си.
— Може да искаш, но това е самоизмама. Измама, която си измислила, за да ти олекне. Няма никога да се върнеш.
— Ще се върна.
— Не. Или най-много за известно време. След това ще се яви някой, който ще желае теб, само теб и цялата история ще се повтори. Прекрасно бъдеще.
— Не. Ще остана при теб.
Равик се засмя.
— Слушай, миличка — каза почти нежно той, — ти няма да останеш при мен. Човек не може да затвори вятъра, нито водата. А ако ги затвори, те се вмирисват. Затвореният вятър се превръща в застоял въздух. Ти не си създадена, за да стоиш на едно място.
— Както и ти.
— Аз ли? — Равик изпи чашата си. Жената с червеникавозлатистите коси сутринта; след това Кейт Хегстрьом, която носеше смъртта в утробата си, а кожата й приличаше на нацепена коприна; сега тази, безскрупулна, изпълнена с жажда за живот, едновременно чужда и близка, наивна и увлечена, странно вярна и невярна, като майката-природа, тласкана и тласкаща, искаща да задържи и да напусне
