Равик погледна Кейт Хегстрьом. Тя седеше в ъгъла. Дребна и крехка, облепена като придворна дама от двореца на Людовик XIV. Лицето й беше силно напудрено, но въпреки това бледо. Косите на слепоочията и челюстите стърчаха.
— Не е лошо — каза той. — Юли 1939, преди пет минути фашистка демонстрация на „Огнените кръстове“, сега на комунистите, а ние сме облечени в костюми от великия седемнадесети век. Не е лошо, Кейт.
— Какво от това? — Тя се усмихна.
Равик погледна копринените си скарпини [Скарпини — леки обувки с тънка подметка, обикновено за бал. — Б. пр.]. Беше наистина смешно. Без много да се замисля, всеки полицай можеше да го арестува.
— Да опитам ли по друга улица? — попита шофьорът на Кейт Хегстрьом.
— Сега не можете да обърнете — каза Равик. — Зад нас има вече много други коли.
Демонстрантите вървяха спокойно по напречната улица. Носеха знамена и лозунги. Никой не пееше. Шествието се придружаваше от полицаи. На ъгъла на улица „Вожирар“ имаше друга група полицаи с колела. Един от тях патрулираше по улицата. Той погледна в колата на Кейт Хегстрьом и отмина, без да промени изражението си.
Кейт забеляза погледа на Равик.
— Не се учуди — каза тя. — Защото знае. Полицията знае всичко. Балът „Монфор“ е събитието на това лято. Къщата и градината ще бъдат охранявани от полицията.
— Съвсем ме успокоихте.
Кейт Хегстрьом се усмихна. Тя не знаеше в какво положение се намира Равик.
— В Париж няма да бъдат събрани скоро на едно място толкова много скъпоценности. Истински костюми и истински скъпоценности. Затова полицията не иска да рискува. Между поканените дори ще има детективи.
— Костюмирани ли ще бъдат?
— Може би. Защо?
— Не е лошо да се знае. Възнамерявах да открадна Ротшилдовите изумруди.
Кейт Хегстрьом отвори прозореца на колата.
— Знам, че всичко това ви отегчава, но този път няма как.
— Не ме отегчава. Напротив. Иначе нямаше какво да правя. Ще има ли достатъчно пиене?
— Предполагам. Ще дам знак на оберкелнера да донесат. Познавам го доста добре.
Стъпките на демонстрантите още кънтяха по паважа. Те не маршируваха, а вървяха в безпорядък. Отдалеко приличаха на уморено стадо.
— В кой век бихте предпочели да живеете, Равик, ако можехте да си изберете?
— В настоящия. Иначе щях да съм мъртъв сега и някой идиот щеше да се представя в моя костюм на това увеселение.
— Нямах предвид това. А в кой век бихте желали да живеете?
Равик погледна кадифения ръкав на костюма си.
— Пак в нашия. — Той е най-отвратителният, най-кръвожадният, най-поквареният, най-безличният, най-страхливият и най-мъртвият… Въпреки това предпочитам именно него…
— Аз не бих го избрала. — Кейт Хегстрьом стисна ръце, сякаш зъзнеше, мекият брокат светна на тънките й китки. — Бих предпочела този — седемнадесетия или дори друг преди него. Който и да е, само не нашия. Едва преди няколко месеца разбрах това. По-рано не бях мислила по тоя въпрос. — Тя отвори прозореца докрай. — Колко е горещо и влажно! Не свърши ли тази демонстрация?
— Ето краят на колоната.
Чу се изстрел, откъм улица „Камброн“. В същия миг полицаите на ъгъла скочиха на колелата си. Една жена изпищя. Тълпата зарева. Хора се разтичаха. Полицаите завъртяха педалите и се втурнаха към тълпата, размахвайки палките си.
— Какво беше това? — запита изплашено Кейт Хегстрьом.
— Нищо. Пукна се гума.
Шофьорът се обърна. Лицето му се бе променило.
— Тия…
— Карайте — прекъсна го Равик. — Можете да минете вече.
Пресечката бе опустяла, като пометена от вихрушка, — Карайте — каза Равик.
Откъм улица „Камброн“ се чуха писъци. Даден бе втори изстрел. Шофьорът подкара колата.
Бяха на терасата към градината. Навред имаше костюмирани гости. В дълбокия полумрак под дърветата се виждаха цъфнали рози. Свещи хвърляха топла, мигаща светлина. В един павилион малък оркестър свиреше менует. Гледката напомняше оживяла картина от Вато.
— Хубаво, нали? — попита Кейт Хегстрьом.
— Да.
— Наистина ли?
— Да, Кейт. Поне отдалеко.
— Елате да се поразходим из градината.
Странна гледка се откри пред тях под високите стари дървета. Колебливата светлина на безброй свещи трептеше по сребърните и златисти брокати, по скъпи светлосини, розови и морскозелени кадифета. Мекото й отражение падаше по къдрави перуки и голи напудрени рамене, край които се носеше нежният шепот на цигулките. Двойки и групи се разхождаха бавно по алеите. Блестяха шпаги, шумеше водоскок, а къдравият жив плет на чемширите образуваше тъмен стилен фон.
Равик забеляза, че и прислугата дори е в костюми. Следователно сигурно беше, че и детективите са също костюмирани. „Не би било зле — помисли той — да те арестува Молиер или Расин, а може би за разнообразие и някое придворно джудже.“
Той вдигна глава. Топла капка дъжд бе паднала на ръката му. Червеникавото небе изведнъж потъмня.
— Ще вали, Кейт — каза той.
— Не, невъзможно е. Градината…
— Заваля вече. Елате бързо.
Той я улови за ръка и я заведе на терасата. Едва бяха стигнали там, когато заваля пороен дъжд. Водата се лееше, свещите изгаснаха, украсата увисна като безцветни дрипи. Настана паника. Маркизи, херцогини и придворни дами се втурнаха към терасата, вдигнали края на своите брокатени рокли; херцози, превъзходителства и фелдмаршали се стараеха да запазят перуките си и се блъскаха в безредие като изплашени пъстри кокошки. Дъждът се лееше по перуки, яки и деколтета, измиваше пудрата и червилото; бледа светкавица обля градината с призрачна светлина, след това я последва тежкият грохот на гръмотевицата.
Кейт Хегстрьом бе застанала неподвижно под навеса на терасата, притисната до Равик.
— Такова нещо досега не се е случвало — каза смаяна тя. — Често съм била тук, но такова нещо никога не се е случвало. Нито веднъж досега.
— Чудна възможност за открадване на изумрудите.
— Да. Господи.
Прислужници в шлифери тичаха с чадъри из градината. Копринените им чорапи се подаваха странно изпод шлиферите. Те придружиха до терасата последните измокрени и залутани из градината придворни дами и се върнаха да търсят загубени шалчета и други вещи. Един донесе чифт позлатени обувки. Бяха толкова изящни, че прислужникът ги държеше внимателно в едрите си ръце. Дъждът се лееше по празните маси, тропаше по опънатия навес, сякаш небето свиреше утринна проверка с кристални барабанни пръчки.
— Да влезем вътре — предложи Кейт Хегстрьом.
Къщата се оказа тясна за многото гости. Явно беше, че никой не бе очаквал лошо време. Дневната задуха все още изпълваше стаите. От навалицата ставаше още по-горещо. Широките рокли на дамите се измачкаха. На земята лежаха стъпкани копринени шлейфове. Нямаше къде да се помръднеш.
