Изпи коняка си. Луната осветяваше раменете, роклята и лицето й.
— Коняк — каза тя. — И то много хубав!
— Правилно. Всичко е наред, щом можете да го познаете.
— Налейте ми още. След това да слезем надолу, за да сменим костюмите си и да отидем в „Шехеразада“; аз ще потъна в сантиментално безумие, ще се разкайвам и сбогувам с всички прелестни лекомислия в живота, а от утре ще започна да чета разни философи, ще напиша завещанието си и ще се държа така, както подобава на състоянието ми.
На стълбите Равик срещна съдържателката на хотела, която го спря.
— Може ли за минута?
— Разбира се.
Тя го заведе на първия етаж и отвори с шперц една врата. Равик видя, че някой живее още там.
— Какво значи това? — каза той. — Защо влизате по тоя начин?
— Тук живее Розенфелд — каза съдържателката. — Има намерение да си излиза.
— Аз нямам намерение да сменям стаята си.
— Иска да напусне, а не е платил за три месеца.
— Вещите му са още тук. Можете да ги задържите.
Съдържателката ритна презрително олющения куфар, отворен до леглото.
— Какво можеш да вземеш? Куфарът нищо не струва. Вулкан-фибър. Носени ризи. А костюмът — нали виждате на какво прилича? Той има само два. Няма да дадат сто франка за всичко.
Равик вдигна рамене.
— Каза ли ви, че има намерение да напуска?
— Не. Но по всичко личи. Аз му казах това в очите и той призна. Обясних му, че до утре трябва да ми плати. Не мога да държа тук хора, които не плащат.
— Правилно. Но какво общо имам аз с всичко това?
— Исках да видите картините. И те са негови. Той казва, че били много ценни. Твърди, че можел да плати няколко наема с тях. Погледнете ги.
Равик не бе погледнал досега към стените. Срещу него над леглото имаше арлезиански пейзаж, една от най-хубавите картини на Ван Гог. Той се приближи. Нямаше съмнение, че това е оригинал.
— Отвратителна, нали? — попита съдържателката. — Тия изкривени неща били дървета! Погледнете сега това!
Над мивката беше закачена картина от Гоген. Гола девойка от южните морета на фона на тропически пейзаж.
— Какви крака! — каза съдържателката. — Глезени като на слон! И какво тъпо лице! Погледнете как е застанала! Има и още една, дори не е довършена.
Недовършената картина беше портрет на госпожа Сезан, от Сезан.
— Погледнете тая изкривена уста! И тия безцветни бузи! С какво се опитва да ме измами. Видяхте моите картини, нали? Това се казват картини! Поне приличат на нещо! Зимният пейзаж с елена в трапезарията. А тия глупости… Като че ги е рисувал самият Розенфелд. Не сте ли на същото мнение?
— Горе-долу.
— Това исках да разбера. Вие сте образован човек и имате понятие от тия работи. Дори нямат и рамки.
Трите картини бяха наистина без рамки. На тъмните тапети те блестяха като прозорци към друг свят.
— Да имаха поне хубави позлатени рамки! Тогава бих могла да ги взема. Но така! Виждам, че ще трябва да задържа тоя боклук и пак ще загубя. Така е, като си добър.
— Не мисля, че трябва да ги задържите — каза Равик.
— А какво друго бих могла да сторя?
— Розенфелд ще намери пари да ви плати.
— Какво? — Тя го погледна бързо. Изражението й се промени. — Имат ли стойност тези неща? Понякога именно такива работи са ценни. — Можеше да се отгатне как мислите се гонят зад жълтото й чело. — Бих могла без много церемонии да задържа една от тях срещу наема за последния месец. Коя ще кажете? Най- голямата над леглото ли?
— Никоя. Почакайте да се върне Розенфелд. Уверен съм, че ще донесе пари.
— А аз не съм. Съдържателка съм на хотел.
— Защо сте чакали толкова тогава? Обикновено не го правите.
— Обещания! Какво не ми обещаваше! Нали знаете как стават работите тук?
Розенфелд застана ненадейно на вратата. Безмълвен, нисък и спокоен. Съдържателката не бе успяла още да отвори устата си, когато той извади пари от джоба си.
— Ето… Ето и сметката ми. Ще бъдете ли любезна да издадете квитанция?
Съдържателката погледна изненадано банкнотите. После — картините, след това пак парите. Много нещо искаше да каже, но не можеше дори да продума.
— Трябва да ви върна — заяви най-после тя.
— Знам. Може ли още сега?
— Да, разбира се. Но нямам у мен. Касата е долу. Ще отида да ги разваля.
Тя излезе така, като че й бяха нанесли тежка обида. Розенфелд погледна Равик.
— Съжалявам — каза Равик. — Старата ме домъкна, без да имам понятие какво й е хрумнало. Искаше да разбере колко струват картините ви.
— Казахте ли й?
— Не.
— Добре. — Розенфелд погледна Равик със странна усмивка.
— Как държите тук такива картини? — попита Равик. — Застраховани ли са?
— Не. Но картини не се крадат. Най-много от някой музей, и то веднъж на двадесет години.
— Хотелът може да изгори.
Розенфелд вдигна рамене.
— Трябва да се примиря с тоя риск. Не мога да платя застраховката.
Равик разгледа Ван Гог. Картината струваше най-малко един милион франка. Розенфелд проследи погледа му.
— Знам какво мислите. Който има такава картина, трябва да има и пари да я застрахова. Но аз нямам. Живея от картините си. Продавам ги една по една и сърцето ми се къса.
На масата пред портрета на Сезан имаше примус. До него — кутия с кафе, хляб, купичка с масло и няколко кесии. Стаята беше бедна и малка. Но по стените й грееше красотата на този свят.
— Разбирам ви — каза Равик.
— Мислех, че ще успея да се справя — каза Розенфелд. — Можах да платя всичко. Билети за влака, за парахода, всичко; само не и наема за трите месеца! Не ядох почти нищо. Но все пак не успях да се справя. Визата ми отне много време. Тази вечер трябваше да продам една картина от Моне. Пейзаж от Ветьой. Мислех, че ще мога да го взема със себе си.
— Не можехте ли да го продадете другаде?
— Сигурно. И за долари. Щях да получа двойно повече.
— В Америка ли отивате?
Розенфелд кимна.
— Време е вече да се махна оттук.
Равик го погледна.
— Птицата на смъртта заминава — каза Розенфелд.
— Каква птица на смъртта?
— О, забравих… Маркус Майер. Наричаме го Птицата на смъртта. Подушва кога трябва да се бяга.
— Майер ли? — попита Равик. — Да не е ниското плешиво човече, което свири понякога на пиано в „Катакомбите“?
— Да. Нарекохме го Птицата на смъртта след завземането на Прага.
