какво е способен! Страхувам се, че ще се върне.
Прекатурен беше един стол. Една лампа. Парчета от счупено стъкло.
— Обуй се — каза Равик, — за да не се порежеш. Само това мога да те посъветвам.
Между счупените стъкла имаше някаква снимка. Той бутна с крак стъклата и вдигна снимката.
— Ето, вземи… — добави после, като я хвърли на масата. — А сега ме остави на мира.
Жоан стоеше пред него и го гледаше. Лицето й беше променено.
— Равик — каза тихо и сдържано тя. — Не ме интересува как ще ме наречеш. Често съм лъгала и ще продължавам да лъжа. Защото всички мъже желаят това.
Бутна настрана снимката, която се плъзна по масата така, че Равик можа да я види. Не беше снимката на мъжа, с когото бе я видял в „Клош д’Ор“.
— Всеки иска да го лъжат — продължи презрително тя. — „Не лъжи! Не лъжи! Казвай само истината!“ А когато им я кажеш, не им е приятно! На никого! Но теб не съм лъгала често. Теб не. Просто не исках…
— Добре — отговори Равик. — Няма защо да говорим повече.
Изведнъж се почувства някак си странно развълнуван. Нещо го бе трогнало. Ядоса се, защото не искаше вече да се разнежва.
— Да. Нямаше нужда да те лъжа — продължи тя, като го погледна почти умоляващо.
— Жоан…
— Не те лъжа и сега. Всичко не е лъжа, Равик. Повиках те, защото наистина ме беше страх. За щастие можах да го изгоня. Заключих вратата. Това бе първата мисъл, която ми мина през ум. Толкова зле ли съм постъпила?
— Ти беше невероятно спокойна, когато влязох.
— Защото той си бе вече отишъл. И знаех, че ти ще дойдеш да ми помогнеш.
— Добре. Сега всичко е наред и мога да си ходя.
— Но той ще се върне. Изкрещя, че ще се върне. Отишъл е някъде да се напие. Знам. А когато е пиян, не е като теб. Не може да носи много…
— Стига! — каза Равик. — Престани вече! Всичко това са глупости. Вратата ти е здрава. И не си прави друг път такива шеги.
Тя не мръдна от мястото си. После изведнъж избухна:
— Какво друго мога да сторя?
— Нищо.
— Търсих те по телефона три, четири пъти — не отговаряше. А когато се обади, каза да те оставя на мира. Какво значи това?
— Това, което ти казах.
— Как така? Да не сме автомати, които човек може да пуска и да спира? Една нощ всичко е чудесно и изпълнено с любов, след това изведнъж…
Тя погледна Равик и млъкна веднага.
— Сигурен бях, че ще стигнем дотук — отвърна тихо той. — Сигурен бях, че ще се опиташ да използуваш това! Съвсем е в твоя стил! Знаеше, че тогава беше за последен път и трябваше да престанеш с тия неща. Ти дойде при мен и тъй като беше за последен път, се държахме, сякаш нищо не е било. Като приятели на раздяла, за да запазим хубав спомен един за друг; но ти веднага го използува като някой търговец, поиска да превърнеш нещо единствено и възвишено в една безкрайна агония. И понеже аз не се съгласих, използува тая отвратителна измама, а сега ме караш да предъвквам неща, за които е срамота дори и да се говори.
— Аз…
— Ти знаеше това! — прекъсна я Равик — Не лъжи пак! Не искам да повтарям думите ти. Не съм способен да го сторя. Знаеше! И двамата знаехме. Ти не смяташе да се връщаш повече при мен.
— Не съм се връщала.
Той я погледна и направи усилие да се овладее.
— Добре! Но ми се обади.
— Обадих ти се, защото се изплаших.
— О, боже! — отвърна Равик. — Това е вече прекалено глупаво! Не мога повече.
Тя се усмихна бавно.
— И аз също. Не разбираш ли, че искам само едно — да останеш?
— Точно това аз пък не искам.
— Защо? — Жоан продължаваше да се усмихва.
Равик се почувства победен. Тя просто не искаше да го разбере, а ако започнеше да й обяснява, бог знае какво щеше да стане.
— Докъде стигнахме? — добави най-после той. — Не можем да се разберем.
— Напротив! — отвърна бавно тя. Може би все пак можем. Какво се е променило толкова от миналата седмица?
— И тогава беше същото.
Тя замълча и го погледна.
— Не е важно как ще наречеш нещата, а какви са те.
Той не отговори, чувстваше се победен.
— Слушай, Равик — приближи се Жоан до него. — Аз наистина казах тогава, че всичко е свършено. Казах, че няма вече нито да ме чуеш, нито да ме видиш. Защото ти го искаше. А че не мога да удържа думата си… Нима не разбираш защо?
Тя го погледна.
— Не — отвърна грубо той. — Знам само едно — че искаш да спиш с двама мъже.
Тя не мръдна. После каза:
— Не. Но дори и да е така, какво те засяга това?
Той я погледна.
— Какво те засяга наистина? — повтори тя. — Аз те обичам. Не ти ли стига?
— Не.
— Не трябва да ревнуваш. Ти — не. Ти и никога не си ревнувал.
— Така ли?
— Не, ти дори не познаваш това чувство.
— Не, разбира се. Понеже не разигравам разни сцени като твоя там…
— Равик — усмихна се Жоан, — понякога човек ревнува дори и въздуха, който другият диша.
Той не отговори. Тя застана пред него, гледаше го и мълчеше. Въздухът, тесният коридор, неясното осветление — всичко се изпълни изведнъж с нея. Изпълни се с очакване. Нещо го привличаше безмълвно и нежно, също както земята те тегли, когато застанеш на някоя кула и зашеметен хвърлиш поглед надолу.
Равик го почувства. Не искаше да бъде победен. Не мислеше вече да си отива. Ако си тръгне, това чувство ще го преследва. А не искаше да бъде преследван.
Искаше да сложи край на всичко, ясно и категорично. Утре щеше да му е необходима яснота.
— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.
— Да. Какво искаш? Калвадос ли?
— Коняк, ако имаш. А може и калвадос. Няма значение.
Тя отиде бързо до малкия шкаф. Той я погледна. Лекият въздух, невидимото сияние, походката, мисълта „да създадем тук семейното си огнище“, старата вечна измама… Като че кръвта можеше да даде покой за повече от една нощ!
Ревност! Той не разбираше нищо от нея! Но затова пък не познаваше ли несъвършенството на любовта? Не беше ли то много по-стара и неизлечима болест от дребнавото егоистично страдание — ревността? Не започваше ли то от това, че единият от двамата трябва да умре преди другия?
Жоан не донесе калвадос, а бутилка коняк. „Добре — помисли си. — Проявява понякога малко съобразителност.“ Бутна снимката настрана, за да постави чашата. След това я взе отново. Най-простият начин да унищожиш обаянието на една жена, е да погледнеш заместника си.
— Странно колко е слаба паметта ми! Мислех, че твоят изглежда съвсем другояче.
