Тя остави бутилката:
— Но снимката не е негова.
— Така… Някой друг, значи!
— Да. Затова стана всичко.
Равик отпи една голяма глътка.
— Човек не трябва да оставя никога снимки на мъже, когато ще идва бившият любовник. Изобщо не трябва много да се показват снимки. Това е проява на лош вкус.
— Снимката не беше отвън. Той я откри. Претърси всичко. А човек не може без снимки. Ти не го разбираш, но за една жена е така. Не исках той да види снимката.
— Затова сте се карали. Зависима ли си от него?
— Не. Имам договор. За две години.
— Той ли ти го осигури?
— Защо не? — Бе искрено изненадана. — Какво значение има?
— Има хора, които се огорчават от такава неща.
Тя вдигна рамене. Равик забеляза това движение. Спомен. Носталгия. Рамене, които по време на сън са се вдигали някога до него в равномерно и спокойно дишане. Ято лъскави птици в червеникавото нощно небе. Отдавна ли бе това? Колко отдавна? Говори, невидими счетоводителю! Погребан ли е вече този спомен, или това са наистина последните му отлитащи отражения? Кой знае?
Прозорците бяха широко отворени. Нещо тъмно долетя в стаята, залута се, запърха неспокойно, после кацна на абажура и разпери крилца… Ветрило, обляно от пурпурночервено, синьо и безброй нюанси кафяво… Пратеник на нощта, пеперуда-вечерница. Кадифените крилца трепкаха едва забележимо, също както тънката материя на роклята следва диханието на гърдите… Кога беше това, преди цяла вечност?
Лувърът. Нике. Не, много по-рано. Назад — в забуления със златен прах изгрев. Димът от олтарите; тътенът на вулканите; неведомите пътища на сенките, страстта и кръвта; лутането в морето на познанието; бушуващите води; огнената лава, сграбчила околните склонове, която залива и унищожава живота… И над всичко това — чудовището, наречено Медуза, което се присмива на няколко полуизтрити йероглифи в пясъците на времето. Неспокойният дух на човека.
Пеперудата се плъзна по копринения абажур и започна да удря с крилца по горещата електрическа крушка. Полетя виолетов прашец. Равик я взе в ръка, отиде до прозореца и я пусна в нощта.
— Пак ще се върне — каза Жоан.
— А може би няма.
— Идват всяка нощ. От градината. Все едни и същи. Преди няколко седмици бяха лимоненожълти, сега пък тези.
— Да. Винаги едни и същи и все пак други. Винаги други и все пак едни и същи.
Какво приказваше той? Не бяха ли това чужди думи? Далечното ехо на последните надежди. На какво се надяваше? Какво му отне така внезапно силите, какво го сряза като с нож в сърцето, там, където мислеше, че е неуязвим. Нещо се таеше дълбоко в душата му. Потънало в забрава, сега то се пробуждаше отново. Надежди, останали още живи, които той искаше да убие? Равик взе снимката от масата.
Лице. Обикновено лице. Едно от милионите човешки лица.
— Откога? — попита той.
— Отскоро. Заедно работим. От няколко дни. Откакто… във „Фуке“ ти…
Равик вдигна ръка.
— Добре, добре. Знам. Ако бях онази вечер… Сама знаеш, че не е вярно.
— Не… — каза след кратко колебание тя.
— Сама знаеш! Не лъжи! Нищо на земята не е така мимолетно.
Какво искаше да чуе? Защо бе казал това? Нима самият той не търсеше утеха в лъжата?
— Така е и не е така — каза тя. — Не знам какво да сторя, Равик. Сякаш нещо ме тласка нататък. Сякаш изпускам мигове от живота. Искам да ги сграбча. Да ги задържа, а изведнъж виждам, че в ръката ми няма нищо. Тогава търся нещо ново. Предварително знам, че и то ще свърши по същия начин, но не мога да се откажа. Този стремеж ме тласка насам-натам; задоволява ме за известно време, после ме напуска и изоставя пак празна, изгладняла, за да ме завладее после отново.
„Край — помисли Равик. — Всичко е свършено, наистина и завинаги. Стига вече грешки, лутане, връщане назад. Добре, че разбрах това преди фантазията да почне да забулва пътя към познанието.“
Мила, неумолима и безнадеждна химия! Кръвта, която веднъж се е смесила, никога не може да повтори това със същата сила. Това, което все още задържаше Жоан и я тласкаше от време на време към него, е тая частица от него, в която тя не бе още проникнала. След като завладее и нея, щеше да си отиде завинаги. Но кой щеше да чака този момент? Кой спокойно би го дочакал, за да се предаде после всецяло?
— Иска ми се да бъда силна като теб, Равик.
Той се изсмя. Сега пък измисли това!
— Ти си много по-силна от мен.
— Не е вярно. Не виждаш ли как тичам след теб?
— Това именно доказва силата ти, можеш да си позволиш подобно нещо. А аз не.
Тя го погледна за миг внимателно. След това внезапно проясненото й лице се помрачи отново.
— Ти не можеш да обичаш — добави тя. — Никога не се отдаваш изцяло.
— Затова пък ти винаги. Това ти е и спасението.
— Не можеш ли да говориш сериозно с мен?
— Сериозно говоря.
— Щом като в това ми е спасението, защо не мога да се откъсна от теб?
— Дори много добре го правиш!
— Остави това! Сам знаеш, че то няма нищо общо със станалото. Не бих тичала след теб, ако можех да се откъсна. Забравих другите. Но теб — не. Защо?
Равик отпи една глътка.
— Може би защото не успя да ме смажеш напълно.
Тя се смая. После поклати глава.
— Никога не съм се опитвала да смажа другите, както ти се изразяваш. Някои изобщо не съм искала. И все пак ги забравих. Отначало бях нещастна, но след това ги забравих.
— И мен ще забравиш.
— Не! По теб не мога да не страдам.
— Човек не подозира колко лесно забравя — каза Равик. — Това е истинско блаженство и ужасно нещастие.
— Още не си ми казал защо при нас нещата се развиха така.
— И двамата не можем да го обясним. Можем да говорим, колкото искаме. И ще се оплитаме все повече и повече. Има неща, които не могат да се обяснят. А някои не могат да се разберат. Да бъде благословена тази малка джунгла от тайни, която всеки крие в душата си. А сега да си тръгвам.
Тя скочи веднага.
— Няма да ме оставиш сама!
— Искаш да спиш с мен?
Тя го погледна, без да отговори.
— Надявам се, че не — каза той.
— Защо задаваш този въпрос?
— За да се поразвеселя. Легни си сега. Навън е вече светло. Не е време за трагедии.
— Не искаш ли да останеш?
— Не. И никога няма вече да се върна.
Тя не трепна.
— Никога ли?
— Никога. И ти никога вече няма да идваш при мене.
Жоан поклати бавно глава. След това посочи снимката на масата.
— Заради него ли?
