— Да.
Наредиха фигурите в гнездата на шахматната дъска. Морозов седна на едно кресло. Равик на дивана.
— Не вярвам, че ще мога да остана тук без паспорт повече от три-четири дни — каза той.
— Поискаха ли ти го на администрацията?
— Не. Понякога искат паспорта визата още при пристигането. Затова дойдох нощно време. Нощният портиер не ме разпитва. Казах му, че ми трябва стая за пет дни.
— В скъпите хотели не са толкова стриктни.
— Но ще бъде много трудно, ако дойдат и ми поискат паспорта.
— Сега за сега няма да дойдат. Аз питах в „Георг V“ и „Ритц“. За американец ли се представи?
— Не. За холандец от Утрехт. Немското име не върви много, затова за всеки случай го промених малко. Ван Хорн. А не Фон Хорн. Но по телефона то звучи почти еднакво, така че когато Хааке запита, няма да направи впечатление.
— Добре. Аз все още смятам, че всичко ще се нареди. Не си наел евтина стая. Затова няма да се занимават с теб.
— Надявам се.
— Жалко, че си се представил за Хорн. Аз мога да взема една безупречна лична карта, валидна още цяла година. Беше на мой приятел, който почина преди седем месеца. При уреждането на смъртния акт заявихме, че е германски бежанец без документи и по този начин спасихме паспорта. За него няма никакво значение, че е погребан някъде под името Йозеф Вайс. Но двама бежанци преживяха вече с неговите документи. Иван Клуге. Презимето не е руско. Снимката е избеляла, в профил, без печат и може лесно да се смени.
— Така е по-добре — каза Равик. — Когато напусна този хотел, Хорн ще престане да съществува, а на това име не е имало изобщо никакви документи.
— Иначе щеше да е по-сигурно за пред полицията. Но тя няма да дойде. Не влиза изобщо в хотели, където за апартамент се плаща повече от сто франка. Познавам един бежанец в „Ритц“, който живее там от пет години без никакви документи. Знае само нощният портиер. Обмислил ли си какво ще правиш, ако тия приятели все пак се поинтересуват от теб?
— Разбира се. Изпратил съм паспорта си за виза в Аржентинското посолство. Ще им обещая, че ще го потърся още на другия ден. След това ще оставя куфара си и няма повече да се върна. Ще имам време. Защото първото запитване ще бъде от управата на хотела, а не от полицията. Разчитам на това. Само че… в такъв случай не ще мога да остана повече.
— Всичко ще се нареди.
Играха до осем и половина.
— Иди сега да хапнеш нещо — каза Морозов. — Аз ще чакам. След това трябва да тръгвам.
— Ще хапна тук по-късно.
— Глупости. Иди да се нахраниш, както трябва. Когато онзи приятел те потърси, сигурно ще се наложи да пийнеш с него. Затова е по-добре да си се наял солидно. Знаеш ли къде ще го заведеш?
— Да.
— Искам да кажа, в случай че той иска още да пие или да види нещо.
— Да. Знам много заведения, където никой не се интересува от другите.
— Иди да се нахраниш сега. Не пий нищо. Яж нещо тежко и тлъсто.
— Добре.
Равик отиде пак отсреща във „Фуке“. Струваше му се, че всичко това е недействително, че сякаш четеше някаква книга, гледаше някаква мелодрама или просто сънуваше. Обиколи пак и двете страни на „Фуке“. Терасите бяха препълнени. Провери внимателно всяка маса. Хааке го нямаше.
Той седна на малка маса до вратата, за да може да наблюдава и входа, и улицата. Две жени на съседна маса говореха за Скиапарели и Менбоше. Мъж с рядка брадичка седеше при тях, без да продумва. Няколко французи от другата страна говореха за политика. Единият беше за „Огнените кръстове“, другият за комунистите; останалите се надсмиваха и на двамата. Между другото всички наблюдаваха внимателно две красиви и самоуверени американки, които пиеха вермут.
Докато пиеше, Равик гледаше улицата. Не беше толкова глупав, та да не вярва в случайности. Само в художествената литература няма случайности. Всекидневният живот е изпълнен с най-глупавите. Във „Фуке“ остана половин час. Сега бе по-спокоен, отколкото на обед. Мина още веднъж през залата, която гледаше към „Шан-з-Елизе“ и се върна в хотела.
— Ето ти ключа на колата — каза Морозов. — Смених я. Сега имаш син „Талбот“ с кожени седалки. На другата бяха кадифени. Кожата се мие по-лесно. Колата е кабриолет. Можеш да караш с вдигнат или свален гюрук. Но дръж прозореца винаги отворен. Ако стреляш в колата, прави го така, че куршумът да мине през отворения прозорец, за да не остави следи. Наех я за две седмици. За нищо на света не я откарвай в гаража, след като си свършиш работата. Остави я в някоя от страничните улици, които винаги са пълни с коли. Да се проветри. Паркирана е сега на улица „Бери“, срещу „Ланкастър“.
— Добре — отвърна Равик и сложи ключа до телефона.
— Ето ти документите на колата. Не можах да ти намеря шофьорска книжка. Защото не исках да разпитвам много хора.
— Не ми трябва. В Антиб карах през цялото време без книжка.
Равик остави документите на колата до ключовете.
— Паркирай в друга улица тая нощ — каза Морозов.
„Мелодрама — помисли Равик. — Глупава мелодрама!“
— Добре. Благодаря ти, Борис.
— Много бих искал да дойда с теб.
— А аз не искам. Човек трябва сам да върши такива работи.
— Разбира се. Не рискувай много, но не му давай шансове и на него. Просто го ликвидирай и толкова.
Равик се усмихна.
— Казвал си ми го милион пъти досега.
— Понякога и това не е достатъчно. В такива критични моменти на човек му идват наум какви ли не глупави идеи. Същото се случи с Волковски в Москва през 1915 година. Изведнъж решава, че не трябва да убива така хладнокръвно като ловците. По-късно го разстреля една свиня. Имаш ли достатъчно цигари?
— Стотина. Но мога да се обадя да ми донесат всичко, което ми е необходимо.
— Ела и ме събуди, ако не съм в „Шехеразада“.
— Ще дойда непременно, независимо дали ще стане нещо или не.
— Добре. Довиждане, Равик.
— Довиждане, Борис.
Равик затвори вратата след Морозов. Изведнъж в стаята стана много тихо. Той седна в един ъгъл на дивана. Погледна тапетите. Бяха от син плат и заковани с дървени летвички. През тези два дни бе изучил стаята много по-добре, отколкото всички други, в които бе живял години наред. Познаваше и огледалата, сивото кадифе по пода с тъмното петно до прозореца, знаеше всяко очертание на масата, леглото, калъфите за столовете… Всичко тук му бе до болка познато. Само не и телефонът.
29
„Талботьт“ беше на улица „Басано“, между едно „Рено“ и един „Мерцедес — Бенц“. Мерцедесът бе нов и с италиански номер. Равик изкара колата. Беше толкова нетърпелив, че не внимава достатъчно. Задната й броня одра левия калник на „Мерцедеса“. Той не обърна внимание и се отправи бързо към булевард „Осман“.
Караше много бързо. Приятно беше да чувства, че колата му се подчинява и да прогони по този начин горчивото разочарование, което му тежеше на сърцето като камък.
Беше четири часът сутринта. Смяташе да чака още. Но изведнъж всичко му се стори безсмислено. Хааке бе забравил сигурно за тази среща. Или може би не е дошъл в Париж. Сега в Германия имаха други
