грижи…
Морозов беше пред вратата на „Шехеразада“. Равик остави колата на следващия ъгъл и се върна. Морозов го погледна изпитателно.
— Съобщиха ли ти какво предадох по телефона?
— Не. Защо?
— Потърсих те преди пет минути. Вътре има четирима германци. Единият от тях прилича на…
— Къде са?
— До оркестъра. Това е единствената маса с четирима мъже. Можеш да ги видиш още от вратата.
— Добре.
— Иди на малката маса до входа. Запазих я за теб.
— Добре, Борис.
Равик застана до вратата. Заведението беше тъмно. Прожекторът осветяваше дансинга. Там имаше певица в сребърна рокля. Малкият светлинен конус беше толкова ярък, че зад него нищо не можеше да се разпознае. Равик погледна масата до оркестъра. Не можеше да я види. Бялата светлина я откъсваше от погледа му.
Седна на масата до вратата. Келнерът му донесе бутилка водка. Оркестърът свиреше бавно. Сладникави неясни мелодии пълзяха наоколо като охлюви. „Ще те чакам, ще те чакам.“
Певицата се поклони. Гръмнаха ръкопляскания. Равик се наведе напред. Очакваше да угасят прожектора. Певицата се обърна към оркестъра. Циганинът кимна и вдигна цигулката. Цимбалът изпълни въздуха с няколко глухи арпежа. Втора песен. „Параклисът в лунната светлина“. Равик затвори очи. Едва понасяше чакането.
Преди края на песента се поизправи на стола си. Прожекторът угасна. Светлините по масите се появиха отново. Отначало виждаше само неясни очертания. Прекалено дълго бе гледал в прожектора. Затвори очи. След това ги отворя отново. И откри веднага масата.
После се отпусна бавно назад. Ни един от мъжете не беше Хааке. Равик остана дълго така. Почувства се изведнъж страшно изморен. Умората му тежеше на клепачите. Тя го обливаше на пристъпи, ту по-силно, ту по-слабо. След тишината на хотелската стая и новото разочарование, музиката, гласовете, глухият глъч го обгърнаха като мъгла. Подобно на сън, на лек унес, обзел мозъчните клетки, внезапно дошлите мисли и измерителното бдение.
По едно време в бледата мъгла, в която се въртяха няколко танцуващи двойки, зърна Жоан. Откритото й жадно лице бе обърнато назад, главата й бе до рамото на някакъв мъж. Нищо не изпита. „Никой не може да ти стане по-чужд от съществото, което някога си обичал“ — помисли уморено той. Когато загадъчната връзка между въображението и обекта му се скъса, от съзнанието до образа все още може да пробегне светкавица, да се зърне искра, долетяла сякаш от призрачни звезди; но тази светлина е вече мъртва. Тя вълнува, без да може да възпламени… Никакъв ток не минава сега през нея. Облегна глава на гърба на пейката. Кратка близост над бездни. Мракът на страстта с всичките му сладки имена! Цветя над тресавище, но опиташ ли се да ги откъснеш, то мигновено те поглъща.
Равик стана. Трябваше да си отиде, преди още да е заспал. Повика келнера.
— Сметката, моля.
— Няма какво да плащате — отвърна келнерът.
— Защо?
— Защото не сте пили нищо.
— О, да, прав сте.
Даде му бакшиш и си тръгна.
— Не е ли той? — попита го отвън Морозов.
— Не — отговори Равик.
Морозов го погледна.
— Отказвам се. Смешна игра на индианци. От пет дни вече чакам. Хааке ми каза, че стои само два-три дни в Париж. Ако е така, трябва да си е заминал вече. Ако е идвал изобщо.
— Иди да спиш — предложи му Морозов.
— Не мога да спя. Ще отида в „Пренс дьо Гал“, ще взема куфарите си и ще освободя стаята.
— Добре — каза Морозов. — Тогава ще те видя утре на обяд там.
— Къде?
— В „Пренс дьо Гал“.
Равик го погледна.
— Да. Разбира се. Говоря глупости. Всъщност дали е така? Може би не.
— Почакай до утре вечер.
— Добре. Ще те видя. Лека нощ, Борис.
— Лека нощ.
Равик мина край „Озирис“. Паркира колата на ъгъла. Изтръпваше пред мисълта да се върне в стаята си в „Интернационал“. Може би ще успее да поспи тук няколко часа. Беше понеделник. В публичните домове бе спокойно. Портиерът го нямаше отвън. И вътре едва ли имаше някой.
Роланд стоеше на вратата, наблюдавайки голямата зала.
Музиката кънтеше в почти празното заведение.
— Май че няма работа днес? — попита Равик.
— Никаква. Само онзи досаден посетител. Похотлив като маймуна, но не иска да се качи горе с някое момиче. Нали ги знаеш! Иска му се, но се страхува. Пак германец. Плати вече. Сигурно скоро ще си ходи.
Равик погледна равнодушно към масата. Посетителят беше гърбом към него. При него седяха две момичета. Когато се наведе към едно от тях, за да я хване за гърдите, Равик видя лицето му. Беше Хааке.
Той чу като насън гласа на Роланд. Не чу какво му казва. Забеляза само, че отстъпва назад и застава до вратата, за да може да наблюдава масата, без да го видят.
Гласът на Роланд най-после изплува.
— Да ти донеса ли коняк?
Скърцане откъм ложата на оркестъра, още беше като унесен, нещо му се бе свило в стомаха. Заби нокти в дланите си. Хааке не трябваше да го види тук. А Роланд не трябваше да забележи, че познава Хааке.
— Не — чу Равик собствения си глас. — Достатъчно пих. Германец, казваш? Познаваш ли го?
— Нямам понятие кой е. — Роланд вдигна рамене. — Всички ми се струват еднакви. Мисля все пак, че този не е идвал друг път. Не искаш ли настина да пийнеш нещо?
— Не. Минавах просто така…
Почувства погледа на Роланд и направи усилие да изглежда спокоен.
— Исках само да разбера кога точно ще бъде вечерята — каза той. — В четвъртък ли или в петък?
— В четвъртък, Равик. Ще дойдеш, нали?
— Разбира се! Исках само да уточня.
— Четвъртък в шест часа.
— Добре, ще бъда точен. Само това исках да знам. А сега трябва да си вървя. Лека нощ, Роланд.
— Лека нощ, Равик.
Внезапният рев на бялата нощ. Никакви сгради — камара от камъни, джунгла от прозорци. И изведнъж отново война, промъкващ се по пустата улица патрул. Колата е прикритие, моторът бучи, дебнеш из засада врага.
Да го застреля на излизане ли? Равик погледна улицата. Няколко коли, жълти светлини. Няколко котки. Под една улична лампа в далечината фигура, напомняща полицай. Номерът на неговата кола. Шумът от изстрела. Роланд, която току-що го видя. Думите на Морозов: „Не рискувай много! Не си струва.“
Никакъв портиер. Никакво такси. В понеделник по това време оттук не минава никой. Още в минутата, когато помисли това, едно такси „Ситроен“ избръмча край него и спря пред входа. Шофьорът запали цигара и се прозя шумно. Равик почувства, че кожата му се свива. Зачака.
Помисли дали да слезе и да каже на шофьора, че в заведението няма вече никой. Невъзможно е. Да го
