изпрати с някаква задача, като предварително му плати. При Морозов. Той извади едно листче, написа няколко реда, скъса го, написа друго; Морозов да не го чака в „Шехеразада“; подписа се с измислено име.
Шофьорът запали мотора и потегли. Равик погледна след колата, но не можеше да види какво има вътре. Не знаеше дали Хааке не се е качил в колата, докато той пишеше. Включи на първа скорост и „Талботът“ профуча покрай ъгъла след таксито. Не виждаше никого през задното прозорче. Хааке седеше може би в ъгъла. Той задмина бавно таксито. Нищо не можа да различи в тъмната кола. Изостана и отново мина покрай нея, колкото е възможно по-близо. Шофьорът се извърна и започна да ругае.
— Пиян тъпак, искаш да ме бутнеш ли?
— В колата пътува един мой приятел.
— Не виждаш ли, пияни глупако — изкряска шофьорът, — че колата е празна?
Равик забеляза в същия миг, че таксиметърът не работи, направи остър завой и се върна.
Хааке бе застанал на ъгъла и махна с ръка към него.
— Ало, такси!
Равик се приближи и натисна спирачката.
— Такси? — попита Хааке.
— Не — отговори Равик, като се наведе през прозорчето. И каза: — Здравейте!
— Какво?
— Мисля, че се познаваме — каза Равик на немски. Хааке се наведе напред. Мнителността изчезна от лицето му.
— Господи… Господин фон… фон…
— Хорн.
— Вярно, вярно, господин фон Хорн! Разбира се! Какво съвпадение! Къде се губихте тия дни, драги?
— В Париж. Качете се. Не знаех, че отново сте тук.
— Аз ви търсих няколко пъти. Да не сте си сменили хотела?
— Не. Пак съм в „Пренс дьо Гал“. — Равик отвори вратата на колата. — Елате. Аз ще ви закарам. Няма лесно да намерите такси по това време.
Хааке сложи единия си крак на стъпалото. Равик почувства дъха му. Видя зачервеното му потно лице.
— „Пренс дьо Гал“ — каза Хааке. — Да, така беше, да го вземат дяволите! А аз ви търся в „Георг V“. — Той се засмя гръмко. — „Пренс дьо Гал“. Никой нищо не знаеше за вас. Сега разбирам! В „Пренс дьо Гал“, разбира се! Объркал съм имената. Не взех стария си бележник. Мислех, че съм запомнил.
Равик погледна към входа. Скоро нямаше оттам никой да излезе. Момичетата трябваше най-напред да се преоблекат. Въпреки това трябваше да го вкара възможно най-бързо в колата.
— Смятахте да влезете ли? — попита весело Хааке.
— Мислех, но е много късно.
Хааке въздъхна шумно.
— Вярно е, приятелю. Аз бях последният. Затварят вече.
— Няма значение. Тук така и така е скучно. Да отидем някъде другаде. Влизайте!
— Има ли още отворени заведения?
— Разбира се. Най-добрите едва сега започват. Те са специално за туристи.
— Така ли? А аз мислех… че това е едно от хубавите заведения.
— Нищо подобно. Има много по-интересни места! Това е най-обикновен публичен дом.
Равик натисна няколко пъти леко педала за газта. Моторът изреваваше и отново утихваше. Пресметнал бе правилно; Хааке се настани предпазливо до него.
— Много ми е приятно, че пак ви виждам — каза той. — Наистина много ми е приятно!
Равик протегна ръка пред него и затвори вратата.
— И аз също се радвам.
— Интересно заведение. Пълно с голи момичета. И като помисля само, че полицията позволява това! Повечето са болни, нали?
— Възможно е. В такива заведения човек никога не е сигурен.
Равик потегли.
— А нима някъде може да е напълно сигурен? — Хааке отхапа крайчеца на една пура. — Не бих искал да се върна в къщи заразен от трипер. От друга страна пък, човек живее само веднъж.
— Да — каза Равик, като му подаде запалката.
— Къде отиваме?
— Имате ли нещо против да започнем с някой дом за срещи?
— Какво е това?
— Посещава се от светски дами, които търсят приключения.
— Какво? Истински светски дами ли?
— Да. Дами, чиито съпрузи са стари и досадни или пък не печелят достатъчно.
— Но как… Нали не могат… Как става това?
— Идват за няколко часа, уж са канени на коктейл или вечеринка. Някои могат да бъдат поканени и по телефона. Това не са заведения като тези тук в Монмартр. Знам една много приятна къща от тоя род в Булонската гора. Съдържателката прилича на истинска херцогиня. Всичко е много изискано, дискретно и изящно.
Равик приказваше бавно и спокойно, като дишаше дълбоко. Усещаше, че прилича на екскурзовод, но си налагаше да говори, за да се успокои. Вените на ръцете му пулсираха. Той хвана здраво кормилото, за да преодолее неприятното чувство.
— Ще се изненадате, когато видите стаите — каза той. — Мебелите са стилни, килимите и гоблените — стари, виното — отлично, прислугата — изискана, а за жените можете да сте напълно сигурен.
Хааке изпусна няколко кълба дим от пурата си. След това се обърна към Равик.
— Всичко това звучи като приказка, господин фон Хорн. Остава още само един въпрос. Сигурно не е евтино.
— Уверявам ви, че не е скъпо.
— Зависи какво разбирате под думата скъпо — засмя се дрезгаво и малко стеснително Хааке. — За нас, немците, с малкото валута, която ни дават…
Равик поклати глава.
— Познавам много добре съдържателката. Тя ми е много задължена. Ще ни приеме като свои гости. Ще ви представя като мой приятел и най-вероятно е, че няма да ви позволи да платите. Ако искате да дадете нещо, то ще е само тук-там някой бакшиш… много по-малко, отколкото се плаща за една бутилка в „Озирис“.
— Наистина ли?
— Сам ще видите.
Хааке се раздвижи на мястото си.
— Дявол да го вземе, това е наистина интересно. — И се усмихна весело на Равик. — Изглеждате добре осведомен. Трябва да сте направили голяма услуга на тая жена.
Равик го погледна.
— Такива заведения имат понякога неприятности с властите. Опити за шантаж. Сещате ли се какво имам предвид?
— И още как! — Хааке се позамисли малко. — Толкова ли сте влиятелен?
— Лично аз не. Но имам влиятелни приятели.
— И това е нещо. Бихме могли да ги използуваме. Можем ли да поговорим някога по тоя въпрос?
— Разбира се. Колко време ще останете в Париж?
Хааке се засмя.
— Изглежда, че трябва винаги да ви срещам в навечерието на заминаването си. Тръгвам в седем и половина сутринта. — Той погледна часовника в колата. — След два часа и половина. Исках да ви предупредя. Трябва да бъда на Северната гара. Ще успеем ли?
— Сигурно. Ще трябва ли да се отбием в хотела ви преди това?
