— Защо ще се Омъжиш, а не почакаш, докато постигнеш всичко, за което си мечтала?
Роланд се засмя.
— Не разбираш от тия работи, Равик! Не върви без мъж. Иначе не мога да се справя със заведението. Знам много добре какво правя.
Тя бе застанала пред него силна, уверена и спокойна. Обмислила бе всичко. Мъжът беше част от търговията.
— Не му давай веднага парите си — каза Равик. — Почакай да видиш как ще тръгне работата.
Тя се засмя отново.
— Знам как ще тръгне. Ние сме разумни хора и се нуждаем един от друг в търговията. Мъжът не е мъж, ако жена му държи парите. Аз не искам да имам играчка. Искам да уважавам съпруга си. А това е невъзможно, ако той всяка минута идва да ми иска пари. Не разбираш ли?
— Да — съгласи се Равик, без да е разбрал.
— Добре — кимна радостна тя. — Искаш ли да пиеш нещо?
— Не. Трябва да си вървя. Минах просто така. Утре сутринта имам работа.
Тя го погледна.
— Ти си съвсем трезвен, не искаш ли тогава момиче?
— Не.
Роланд махна леко с ръка към две момичета, като ги изпрати при един посетител, заспал на пейката. Другите се въртяха насам-натам. Само няколко седяха на табуретките, поставени в две редици край главната пътека. Други се пързаляха по лъснатия под като деца по леда през зимата. Две влачеха трета, клекнала, из дългия коридор. Косите им се развяваха, гърдите им подскачаха, раменете блестяха. Копринените рокли не прикриваха вече нищо, весели писъци се носеха навред и „Озирис“ изведнъж се превърна в аркадийска сцена на класическата невинност.
— Лято е — каза Роланд. — Може поне сутрин да ги оставим да полудуват. — Погледна Равик. — Четвъртък е последният ми ден тук. Госпожата дава прощална вечеря в моя чест. Ще дойдеш ли?
— В четвъртък ли?
— Да.
„Четвъртък — помисли Равик. — След седем дни. Седем дни, като седем години. Четвъртък… Дотогава всичко ще се свърши. Четвъртък… Кой може да мисли за толкова време напред?“
— Разбира се — каза той. — Къде?
— Тук. В шест часа.
— Добре. Ще дойда. Лека нощ, Роланд.
— Лека нощ, Равик.
Това стана, когато слагаше ретрактора. Случи се бързо, изненадващо и опасно. За миг той се поколеба. Отворената кървава коремна кухина, леката пара от топлите и влажни компреси, с които бе повдигнал червата, тънката струйка кръв, която едва течеше от нежните хванати с щипци вени… Изведнъж забеляза Йожени, която го гледаше изпитателно, на фона на металната светлина видя широкото лице на Вебер, всяка пора по него и всеки косъм от мустаците, после дойде на себе си и продължи работата.
Шиеше. Ръцете му шиеха. Разрезът бавно се затваряше, чувстваше как потта тече по ръцете му. Как се стича по тялото му.
— Бихте ли довършили? — обърна се той към Вебер.
— Да. Какво има?
— Нищо. От горещината. Не съм спал много.
Вебер забеляза погледа на Йожени.
— Случва се, Йожени — каза той. — И на праведниците дори.
Стаята сякаш за миг се залюля. Страшно изтощение. Вебер продължи да шие. Равик автоматично му помагаше. Езикът му бе надебелял. Небцето беше меко като памук. Дишаше едва-едва. И си мислеше. Макове. Фландърски макове. Зиналият кървав корем. Червени макове, разтворили широко цвят, безсрамна тайна, живот, който беше така близо до ножа в ръката му; едно трепване на ръцете, изпратено някъде отдалеко, от далечната смърт. „Не мога вече да оперирам — помисли той. — Най-напред трябва да свърша другото.“
Вебер намаза шева.
— Готово.
Йожени завъртя ръчката и смъкна краката на оперираната. Количката се затъркаля безшумно към вратата.
— Една цигара? — попита Вебер.
— Не. Трябва да тръгвам. Имам работа. Има ли още нещо да се прави тук?
— Не — отговори Вебер, като погледна учудено Равик. — Защо бързате толкова? Искате ли вермут със сода или друго разхладително питие?
— Нищо не искам. Бързам. Не допусках, че е толкова късно. Сбогом, Вебер.
Излезе бързо.
„Такси — помисли той навън. — Такси. Бързо.“ Видя минаващ „Ситроен“ и го спря.
— Хотел „Пренс дьо Гал“. Бързо.
„Трябва да кажа на Вебер, че ще е необходимо да изкарат няколко дни без мен. Не може иначе. Ще полудея, ако по време на операция се сетя, че Хааке може да ме търси точно в този момент.“
Плати на шофьора. Прекоси бързо хола. Стори му се, че мина безкрайно много време, докато дойде асансьорът. После тръгна по широкия коридор и влезе в стаята си. Телефонът. Вдигна слушалката, сякаш вдига товар.
— Тук е Ван Хорн. Търсил ли ме е някой?
— Един момент, господине.
Равик почака. Телефонистката се обади след малко.
— Не. Никой не ви е търсил.
— Благодаря.
Морозов дойде следобед.
— Ял ли си? — попита той.
— Не. Чаках те. Можем да похапнем заедно тук.
— Глупости! Това може да направи впечатление. В Париж никой, ако не е болен, не се храни в стаята си. Иди да се нахраниш. Аз ще остана тук. Никой няма да телефонира. По това време всички ядат. Свещен обичай. Ако се обади все пак, ще се представя за твой слуга, ще попитам за номера му и ще кажа, че ще се върнеш след половин час.
Равик се поколеба. После каза:
— Прав си. Ще се върна след двадесет минути.
— Не бързай. Достатъчно си чакал. Не ставай нервен сега. Във „Фуке“ ли ще отидеш?
— Да.
— Поискай да ти дадат от наливното вувре 1937. Току-що пих от него. Прекрасно е!
— Добре.
Равик слезе. Пресече улицата и тръгна покрай терасата. След това мина през ресторанта. Хааке не беше там. Седна на празна маса на терасата откъм авеню „Георг V“ и си поръча говеждо а ла мод, салата, козе сирене и една кана вувре.
Помъчи се да се овладее, докато ядеше. Направи усилие да забележи, че виното е леко и малко газирано. Ядеше бавно, оглеждаше се, видя небето, надвиснало над Триумфалната арка като синьо копринено знаме, поръча си още едно кафе, почувства горчивия му вкус, запали бавно цигара. Не искаше да бърза, поседя още малко. Наблюдаваше минувачите, после стана, отиде отсреща в „Пренс дьо Гал“ и забрави всичко.
— Как ти се стори вуврето? — попита Морозов.
— Хубаво е.
Морозов извади от джоба си миниатюрен шах.
— Искаш ли да изиграем една партия?
