— Да. С друг мъж, ако те интересува.
— Не — каза Равик. После се обърна, за да си тръгне. — Значи, ще се видим утре.
— Равик! — извика Морозов.
Равик се върна. Морозов извади ключа от джоба си.
— Ето. Няма да можеш да влезеш в стаята си в „Пренс де Гал“. Няма да те видя до утре. Остави вратата отворена, когато излезеш.
— Аз няма да спя в „Пренс де Гал“ — Равик взе ключа, — а в „Интернационал“. По-добре е да не се мяркам много там.
— Там трябва да спиш. Какво значи да си на хотел я да не спиш там. Така е по-безопасно, в случай че полицията направи проверка на администрацията.
— Наистина. Но от друга страна, ще е по-добре, ако мога да докажа при евентуална проверка, че през цялото време съм живял в „Интернационал“. Нагласих всичко в „Пренс де Гал“, сякаш съм нощувал там и съм излязъл рано сутринта. Леглото е измачкано, умивалникът, банята, кърпите и всичко останало е употребявано.
— Добре. Дай ми тогава пак ключа.
Равик поклати отрицателно глава.
— По-добре ще е да не те виждат там.
— Няма значение.
— Има, Борис. Не трябва да ставаме идиоти. Брадата ти не е обикновена. Освен това си прав. Трябва да живея така, че да не будя подозрение. Ако Хааке се обади наистина утре сутринта, ще позвъни и следобед. Ако изключа тази възможност, ще се превърна само за двадесет и четири часа в жалка отрепка.
— Къде отиваш сега?
— Да си легна. Не може да очакваме, че ще ме потърси по това време.
— Можем да се срещнем някъде по-късно, ако желаеш?
— Не, Борис. Надявам се, че вече ще спя, когато ти приключиш тук. В осем часа имам операция.
Морозов го погледна недоверчиво.
— Добре. Ще те потърся тогава утре следобед в „Пренс де Гал“. Ако се случи нещо преди това, позвъни в хотела.
— Добре.
Улиците. Градът. Червеникавото небе. Трепкащото червено, бяло и синьо сияние над сградите, вятърът, който си играе по ъглите край кръчмите като палаво коте. Хората, чистият въздух след един ден, прекаран в задушна хотелска стая. Равик тръгна по улицата зад „Шехеразада“. Заградените с железни оградки дървета пръскаха в оловната нощ колебливо ухание на гора и зеленина. Той се почувства изведнъж отпаднал и изтощен. „Да мога да се освободя от тая мисъл — помисли нещо в него. — Напълно да я забравя, да я захвърля, както змия хвърля старата си кожа! Какво ме интересува тази мелодрама от едно почти забравено минало? Какво значение има и тоя човек дори, това долно случайно оръдие, тази жалка маша в един къс от мрачното Средновековие, в слънчевото затъмнение, обхванало Средна Европа?“
Какво значение имаше за него? Една проститутка се опита да го подмами в някакъв вход. Разтвори роклята си в сянката на вратата. Беше ушита така, че да се разтваря като халат, щом се развърже коланът. Бледата плът светна неясно. Дълги черни чорапи и бельо. Тъмни очни орбити, в чиито сенки не се виждаха никакви очи; тленна плът, започнала вече да фосфоресцира.
Някакъв сутеньор със залепнала на горната устна цигара се бе облегнал на едно дърво и го наблюдаваше. Няколко каруци зеленчук минаха край него. Коне с наведени глави и изпънати под кожата мускули. Остър мирис на зеленчуци, цветно зеле, напомнящо вкаменени мозъци, увити в зелени листа. Червени домати, кошове с боб, лук, череши и целина.
Какво значение имаше за него? Един повече или по-малко. Един от многото мръсници, които може би дори са и по-лоши. Един по-малко! Той спря внезапно. Така е! Изведнъж се сепна. Така е; затова се бяха появили и станаха силни, защото хората бяха изморени, искаха да забравят и си казваха: „Какво ме интересува?“ Така беше? Един по-малко! Да, един по-малко е нищо и същевременно всичко. Всичко! Той извади бавно една цигара от джоба си и също така бавно я запали. И изведнъж, докато жълтеникавият пламък на кибрита освети дланите му като пещера с проходи от тънки линии, почувства, че нищо не може да го спре да убие Хааке. Всичко бе свързано по странен начин с това убийство. То се превърна изведнъж в нещо повече от лично отмъщение. Стори му се, че ще се чувства безкрайно виновен, ако не го направи; светът ще загуби, ако сега не действа. В същото време ясно съзнаваше, че не е така… И все пак, независимо от всяко обяснение и логика, в кръвта му туптеше мрачното съзнание, че трябва да действа, сякаш от това дело ще се излъчат невидими вълни, които ще доведат до големи събития. Той знаеше, че Хааке е само един дребен, незначителен чиновник на страха; същевременно разбираше колко много е важно да го убие. Пламъчето в пещерата на дланите му угасна. Той хвърли кибритената клечка. Зората бе надвиснала над дърветата. Сребърна тъкан, поддържана от цвъртенето на пробуждащите се врабчета. Той се огледа учудено. Нещо бе станало в душата му. Заседавал бе невидим съд. Присъдата бе вече произнесена. Пред очите му бяха дърветата, жълтият зид на една къща, сивата желязна ограда, улицата, потънала в синкава мъгла. Имаше чувството, че никога няма да ги забрави. Сега знаеше вече със сигурност, че ще убие Хааке, че това не е някакъв незначителен въпрос, засягащ само него самия, а нещо много по- важно. Едно начало…
Мина покрай „Озирис“. Няколко пияни излязоха, залитайки оттам. Очите им бяха подпухнали, лицата — зачервени. Нямаше никакво такси. Изругаха и продължиха пътя си. Едри, тромави и шумни. Говореха немски.
Равик възнамеряваше да отиде в хотела. Но сега промени решението си. Припомни си думите на Роланд, че през последните месеци в „Озирис“ идват често германски туристи. И влезе.
Роланд седеше на бара и не изпускаше нищо от очи, облечена като гувернантка в черна рокля. Музиката отекваше шумно в египетските стени.
— Роланд — каза Равик.
Тя се обърна.
— Равик! Отдавна не си идвал. Хубаво е, че дойде.
— Защо?
Той застана до нея на бара и огледа заведението. Нямаше вече много посетители. Няколко души дремеха тук-там по масите.
— Приключвам вече — каза Роланд. — След една седмица заминавам.
— Завинаги ли?
Тя кимна. И извади от пазвата си една телеграма.
— Ето.
Равик я прочете и й я върна.
— Значи, леля ти най-после умря!
— Да. И аз ще си отида. Казах вече на госпожата. Тя ужасно се разсърди, но ме разбра. Жанет ще ме замести. Само че ще трябва да я подготвя. — Роланд се засмя — Горката госпожа! Искаше да блесне тая година в Кан. Вилата й е вече препълнена с гости. Миналата година стана графиня. Ожени се за един тулузки негодник. Плаща му пет хиляди франка месечно, но при условие той да не напуска Тулуза. А сега ще се наложи да остане тук.
— Ще си отвориш ли кафене, както мечтаеше?
— Да. По цял ден тичам из Париж да поръчвам каквото е необходимо. Тук всичко може да се купи по- евтино. Какво ще кажеш за тази басма? От нея ще направя завеси.
Тя извади пак от пазвата си едно измачкано парцалче. Цветя на жълт фон.
— Чудесна е — отвърна Равик.
— Ще ми я продадат с тридесет на сто отстъпка. Останала е от миналата година. — Очите на Роланд сияеха от топлота и нежност. — Така спестявам триста и седемдесет франка. Не е лошо, нали?
— Чудесно. Ще се омъжиш ли?
— Да.
