тревата пред него, като сива лисица тичаше догът. Кай влезе в двора, заведе коня до конюшнята и започна да го подсушава сам. Скоро обаче се отказа, подаде четката на ратая и се качи в стаята си.
А там, властни и огромни, стояха куфарите му с метален обков, очукани по краищата, надраскани отстрани, но пък облепени с пъстри лепенки и етикети от хотели; всяка лепенка бе една спирка, едно бягство, като чайка при изгрев слънце, един спомен.
На долния ръб, полуразлепен, се вееше специфичният етикет на Мена Хауз — палми, пустиня, пирамиди, мътния Нил, военна музика пред салона на Шефърд, игрището за голф на Гранд хотел Хелуан, залезите на Ашуан, хотел катаракт, пътуването с бавния Дахаби в небето с цвят на нефрит, и там етикетът от Гал фейс — плажът на Коломбо, където пръските от прибоя стигат почти до прозорците, а в кънтящата от вентилатори мавърска зала, зад колоните се бяха притаили двайсетина индианчета, целите в бяло, готови да донесат на самотния посетител сода или зелена пура, гранд хотел Гардоне с кичовската картина на Лаго ди Гарда — пътуването с мотор през пяна и слънце, Мо и следобедите в Сан Вигилио; — кафявият етикет от Андите зъбчатата железница над бездните на Кордилерите, на една гара — индианче с тънки крачета, предизвикващи съжаление, малка главица, подаваща се от огромното пончо и потресаващ поглед на столетник; надписите на митницата на Буенос на Рио, нощите облени от тропическата луна, пронизани от пасата, една американка и негърът от оркестъра на корабчето; — хотел Медан, хотел Палас, Гранд хотел Ориент, хотел Бютенцорг — върху платото на Ява, бронзови момичета и през цялата нощ звучат гонгове от хилядите гамеланги — всеки етикет бе част от миналото, която сега оживяваше като повик към живота; тези тежки куфари от дърво, месинг и кожа, дебели, ръбести и груби, през нощта забравени сякаш в някакъв селски двор; стояха като локатори на света, антени на съществуването, а от пъстрите им избелели етикети зовеше мелодията на непознатото.
Кай взе един пътнически куфар, отвори закопчалките му, а отвътре мудно се прозяха празните отделения. Изведнъж те започнаха трескаво да се запълват с бельо, костюми и други дреболии. Само след миг и куфарът бе готов, и свален в гаража, Кай се върна и се преоблече за пътуването. Сам знаеше, че онова, което върши е глупост, че е по-добре спокойно да си подреди нещата и да тръгне с час или ден по- късно, но не пожела да подмени завладялото го опияняващо изкушение с разум и размисъл, а му се отдаде безропотно; то се задълбочи и Кай остави своите движения, мисли и думи в плен на вихъра.
Още докато хапваше няколко залъка, даде нареждания на управителя, подписа няколко документа и отново отиде в гаража… Облече един непромокаем костюм и свирна на кучето, което с един скок се намери до него. После запали колата и бавно потегли, мина през двора, виенето на мотора премина в бръмчене, клаксонът изсвири продължително и диво над полето, светлините на фаровете прорязваха пътя и се насочиха на юг.
Първия ден след обяд Кай се натъкна на една циганка. Сбръчканата старица, която бе изостанала от трупата, за да проси по селата, почти се навря под гумите на колата. Изплашена до смърт, тя прокле колелата и ги заплаши с костеливите си юмруци, като съзря Фруте, свита на кълбо на задната седалка, се стресна още повече и понечи да прокълне и нея. Кай я извика, тя се отдръпна назад. Той я покани да се качи в колата и да пътува с него, докъдето иска. Циганката заговори на кучето, кимна и се качи.
Кай остави старицата при останалите и тъкмо понечи да продължи, когато пред него изневиделица се изпъчи един здравеняк, с вид на хитър мургав селянин. С много жестикулации той го помоли да остане около час, щели да разпъват лагер тук. Нямало как, ако не приемел, щял да обиди старата.
Кай се съгласи. Впряговете отбиха по един горски път и стигнаха до полянка, закътана сред гората. Тук каруците се събраха, хората накладоха огън и окачиха голям меден казан над него. Старицата клекна над огъня и започна да бърка с голям черпак, като в същото време пускаше вътре късчета месо и подправки.
Супата имаше странен вкус, с много подправки и сякаш бе размесена с алкохол. На въпроса на Кай, тя отговори:
— Не, само подправки.
После хвана лявата му ръка и поиска да му гледа. Започна чевръсто да бърбори. Нещо заучено, след което се вгледа по-внимателно и замълча. Кай не продума, само извади цигари да почерпи. Момичетата се втурнаха към него, тънките им пръсти се заровиха в кутията; — на една от ръцете блестеше ахат. Тя беше с изящни стави и дълги пръсти.
Кай потърси лицето и. Момичето удържа погледа му, но бавно се изчерви, кожата изглеждаше още по- мургава и по-мека от нахлулата кръв под маслинения тен.
Той промълви нещо, тя поклати глава — не го разбра. Те се гледаха, разделени от незнанието на езика, по някакъв необясним начин, който не можеше да намери израз в думите.
Кай усети, че старицата ги забеляза и искаше да каже нещо, но той я изпревари, като с простички думи ги заразпитва за съдбата си. Тя започна съвсем професионално, после се завайка, изведнъж прекъсна мисълта си, погледна настрани с присвити очи и се усмихна; потърси в казана парче месо за Фруте. Кай стана.
В Мюнхен взе разрешително за колата си и виза. В Кохел вече валеше дъжд. Във Валхзе по прозорците на колата се стичаше кашеста маса, а след два километра започна снегът. Малко преди да стигне Цирлберг, шосето под снега беше заледено. Колелата се въртяха без никакво сцепление. Кай нямаше вериги.
Свали коланите на куфарите и ги постави на гумите. Но след няколкостотин метра и те бяха разкъсани. Завърза ги, напъха вътре жица и борови клонки, и опита отново. При последния стръмен наклон колата се свлече стремглаво надолу и едва успя да я спре. Кай трябваше да се върне и да купи вериги. Дори да съзнаваше, че, противно на всяка логика, това е единственият начин да продължи, когато обърна колата, се почувства разстроен. С удоволствие би рискувал да щурмува ската още веднъж.
С веригите колата взе баира на един дъх. Небето се проясни; стелеше се над хълмовете — съвсем синьо. До този момент Кай нямаше ясна цел, но сега изведнъж реши да отиде на Ривиерата. На следващата сутрин остави Алпите зад себе си и подгони прашните италиански шосета. Понякога отдясно, понякога отляво, или пък под него оставаха релсите на електрическия влак. Големите серпантини на шосето слизаха надолу към Понтедесимо. Късно след обяд пристигна в Генуа и веднага продължи за Монте Карло.
В хотела си взе вряла японска баня с евкалиптово масло и си направи масаж с мента. Доста поосвежен, Кай извади смокинга си и го облече.
В казиното си поръча зелена карта за тесен кръг посетители и само хвърли бегъл поглед в големите зали. Английски търговци средна ръка се тълпяха сред руски заселници и възстарички американки, докато заемат места, а после плахо залагаха на дребно. Покрай тях — светско общество — също втора ръка, смесено с проститутки и стари англичанки, от които няма отърване по цял свят.
Колко добре си живеят англичаните, помисли си Кай. Изнесли са всичките си стари моми или в Ривиерата, или в Египет.
В частните салони току-що приключваше серия бакара. Не беше особено интересно.
Кай напусна казиното и тръгна да се шляе по Авеню де Монте Карло. Зад пощата светеха двата входни фара на пристанището. Покрити яхти и платноходки плаваха в редица. Автомобили пъплеха по улицата нагоре. Отдясно светеха прозорците на спортинг-клуба.
Кай влезе и се представи. Веднага срещна познати.
Атмосферата бе напрегната: някакъв Руснак току-що бе загубил четвърт милион франка на бакара. На една рулетка за шести път излизаше черно. Тъкмо започваше ново залагане и всички трескаво сочеха полетата.
Кай остана прав, направи своята миза. Пред него стоеше груб балканджия с хлътнали слепоочия. На всеки пръст имаше по пръстен. Изработката издаваше различни стилове, но всички камъни бяха смарагди. До себе си държеше дървена лакирана касичка, японска изработка — половината червена, а другата — черна. В нея се ширеше малко паяче. Преди всяко залагане той я разтърсваше, и в зависимост от положението на паяка в кутийката — в червената или черната половинка — залагаше съответно на червено или черно.
— Какъв е вашият талисман? — обърна се към Кай автомобилният фабрикант Бърт.
— За какво ми е талисман? — отвърна Кай на въпроса с въпрос.
— Тогава не бива да сядате — сериозно го посъветва Бърт. — Тук никой не започва сезона за купата без талисман. Вижте например онази рижа американка. Хлопатарът, който стиска в лявата си ръка тежи поне килограм. Забележете, че нито за миг не го изпуска. Това е нейният талисман.
