— Какво щастие, че не си е наумила, че ако зазвъни, ще и върви повече — каза Кай.
— Не се шегувайте! А онзи мъж отсреща е бразилец, има плантации с кафе. Виждате ли малката костенурка до него? Донесъл си я е отвъд океана. Явно не и понася тукашната храна, защото всеки ден и поръчва от Ница специална салата. Преди да заложи, почуква всеки жетон в черупката й. Току-що по този начин спечели двеста хиляди франка. Беше минала серията с шест пъти черно, когато преди седмото залагане костенурката беше бутната от един съсед и падна на земята. Бразилецът веднага прекрати играта и си тръгна. От този момент започна да печели червено. Преди час костенурката пристигна отново; навярно е била пречистена. Но заповядайте от тази страна на рулетката. Вдясно седи принц Фиола. Успя да наложи на тази маса да се правят големи залози след дванадесет часа.
Кай си намери място и започна да играе. Не му беше особено интересно. Фиола започна да вдига залозите, така че скоро нямаше залог под хиляда франка.
Пристигна бразилецът, постави костенурката и първо заложи на някои числа. После предпочете черното. Вече се играеше по-бързо. Гласът на крупието се оживи, той сведе до минимум шаблонните си реплики и интервалите между игрите се скъсиха. Без да си дава сметка, Кай се загледа в едрата брошка на една американка, изкована от индианско злато. Стойността и би надминала единствено липсата и на вкус. Зад себе си Кай имаше четиринайсет часа път. В ушите му отекваше равният шум на мотора — монотонен, пеещ и приспивен.
Едва след време разбра, че е загубил всичките си залози. Извади няколко банкноти и ги побутна към полетата. Приказното усещане за двойственост не го напускаше и го караше да се чувства странно. Седеше пред рулетката като в безтегловност — пред него хора, чиито живот сега бе съсредоточен в пестеливите движения на ръцете. Само мигновено потрепване на клепача, повдигане на веждата, отместване на ръката от същинското поле на действие — масата — за да докосне слепоочието, челото, косата, или бляскавото пламъче в очите.
Над всичко това, над него самия се чуваше меко, монотонно жужене, от което орнаментите на стените изтъняваха и ставаха прозрачни. Покрай Кай като че ли прелитаха в една учудваща смесица контури на хълмове, гора, слънчеви висини, полета, залези на склона, улици и шосета, които вятърът навремето бе оставил днес по пътя зад него. Същевременно той осъзнаваше и всеки детайл от играта и продължаваше да залага.
Имаше нещо божествено в раздвоението му в две сфери — тук и някъде другаде. Примирен, усети болка в момент, в който осъзна човешкото безсилие, че в даден момент можеш да си само тук, и че, в реалния живот не можеш да си едновременно на няколко фронта.
Пред него се трупаха талони и банкноти. Принц Фиола го наблюдаваше и залагаше на същите полета като него куп банкноти. После всички останали започнаха да залагат като него. С безпогрешния си инстинкт на постоянни клиенти, те предвкусваха цяла серия. Само бразилецът седеше отчаян до своята костенурка и удряше все по-силно жетоните от галалит по черупката на животното.
Кай се обърна иронично към Бърт:
— Явно ми имат голямо доверие.
Бърт гледаше втренчено вече движещата се цел:
— Моля, не гледайте, преди топчето да е спряло.
Кай се засмя.
— Стига, Бърт — и се обърна.
В същият момент топчето скочи върху седмицата и се закова там.
Кай спечели.
Бърт сияеше:
— А сега трябва да спрете.
И веднага след това изрази всички нюанси на почудата, защото Кай побутна една доста тлъста сума отново върху седмицата.
Всички го гледаха смаяни, че прави подобна грешка, защото след като една серия е свършила, никои не залага отново там, а избира ново число.
Кай се огледа дяволито и си помисли: същите са като кръга около графиня Гест. Винаги действат правилно. Какъв ужас!
Той загуби. Интересът му към играта изчезна. Стана да изпуши една цигара и отиде при кучето си, което бе изоставил в колата.
Принц Фиола го последва и се представи. Решиха да отидат на терасата на казиното, където свиреше креолски оркестър.
Навън нощта бе като черно стъкло. Зад Хотел дьо Пари морският вятър превръщаше черното стъкло в черно копринено знаме — меко и южно.
Колата му бе паркирана пред сградата на пощата — мръсотия под калниците, измърляни полуоски, прашна и смачкана от пътуването през планината и селските пътища. Отличаваше се от бляскавите лимузини, подредени в редица на паркинга — с блестяща боя и лъснат никел. Единствената ниска спортна кола — мръсна и чудесна.
Фиола посочи натам.
— Това е моята кола — каза Кай.
— Днес ли пристигате? — попита Фиола. Кай кимна:
— Преди три часа.
Почти бяха отминали, когато видяха нещо да помръдва на задната седалка. Подаде се една глава и се чу пронизителен тъжен вой. Кай се замисли: Фруте.
С един скок догът излетя от колата и дотича до тях.
— Трябва да се отбием в кафе дьо Пари, кучето не е вечеряло.
От студените котлети, които бяха останали, той подбра най-хубавите и зорко проследи Фруте да ги изяде. Чак след като я видя да се облизва, й посочи колата. Тя се отправи послушно натам, но миг преди да се покатери на седалката, се опита да хитрува. Сви се, като че ли е чула изсвирване и притича с големи скокове обратно. В последния момент сякаш я зачовърка съвестта, застана плахо на разстояние от Кай, наклонила подозрително глава встрани. Кай и се закани с пръст. Тя залая първо в знак на протест, поинати се още малко, но после отчаяно се обърна и си тръгна.
На терасата се танцуваше под открито небе. За тази цел бяха направили място между масите. Оркестърът почти не се виждаше от парапета, като че ли музикалният павилион свиреше сам. Небето бе обсипано със звезди.
Чуваше се шумът на морето. Една моторница остави във водата ивици от пяна. Далеч назад, отделена от останалите, стоеше платноходка, обгърната от светлина, идваща някъде отдолу. Върху тъмната необятна шир сякаш светеше нереална магнезиева скала, необезпокоявана от никого в черния отрязък на нощта.
Креолите умееха да импровизират, така че напълно прикриваха рутината си. Мелодиите на тяхното танго бяха толкова меланхолични, че всеки можеше да танцува.
Фиола си забърка мартини. Спря се за малко и се обърна към Кай:
— Вижте само, как държи главата си тази жена! Каква линия, тръгваща от слепоочията, покрай бузите и до брадичката. Изпуснахте, вече се обърна.
След малко музиката отново я завъртя. Беше обвита в брокат и не можеше точно да се определи дали е с рокля или само с умело тропосан плат. Ханшът и беше висок и тесен, на коляното проблясваше отражение. Главата и бе леко отметната назад. Раменете и — разголени, и то с огромен размах, чак до крайчеца на пръстите. Нищо не беше ясно очертано и в това се криеше магията.
Пестеливо подадената светлина не допускаше разочарованието на ясните контури. Тази, обгърната в полумрака, носеща се във вихъра на танца жена, точно в този момент бе приказна.
— Колко е щастлив човек, когато е обзет от асоциации и има богата фантазия — каза Кай. — В подобни мигове може да се случи дори и нещо романтично. И чуждият се чувства по-добре от мъжа, който танцува с това създание от брокат, който точно знае какво яде тя през свободното си време, какво вино предпочита, за какво обича да си бъбри. За него тя е жена, сигурно и обичана, докато за нас е… — той погледна към чашката на Фиола. — Виждам, че сте си изпили мартинито и мога да се изразя още по-прецизно… за нас тя е символ на прекрасното настроение. Дали това е върхът, към който човек се стреми.
