Отсреща дадоха знак, че ще пускат гълъб. Разглобяемата кутия се отвори и Курбисон леко повдигна оръжието си. Гълъбът, обаче, заслепен от ярката слънчева светлина, последвала тъмнината на кутията, остана на място. Изправи се на земята и плашливо разпери крилца.
Курбисон отмести пушката — беше против регламента да се стреля по неподвижен гълъб. Той се обърна наполовина и се засмя, малко позираше със своята сигурност, че ще улучи.
Това ядоса Кай. Разликата в този момент беше ужасяваща: там — безпомощното изплашено животно, а отсам — добре отгледан, сигурен с отличното си оръжие и скъпо изработен костюм мъж — самата позираща смърт.
Хората до кошовете подплашиха гълъба. Той се затича и излетя със силни удари на крилете. Курбисон явно бе добър стрелец, защото изчака за миг, после цевта на пушката направи малък завой, гръмна, изпусна струя дим, и мятащо се, животното падна, точно в момента на първия загребващ и пълен с надежда размах на крилете си, малка гърчеща се топка от пера, която бързо бе отстранена.
— Превъзходен изстрел!
Кай продължи няколко крачки и мина плътно покрай лентите. Няколко господа от журито го извикаха и го поканиха да се включи в борбата. Той бе признат стрелец.
Някой му подаде къс хартия.
— Ще направим изключение. Шансовете ви съвсем не са лоши. Да ви впиша ли?
— Не.
— Но може да имате късмет. Лабушер и Монти отпаднаха.
Кай поклати глава. Забеляза, че Курбисон бе застанал нащрек.
— Но защо не искате?
— Ако гълъбите бяха глинени — да! Не ми се струва особено привлекателно да убивам за развлечение тези красиви, но беззащитни животни.
Нарочно говореше отчетливо, за да го разберат. Курбисон чу последните му думи и ги разбра добре. Продължаваше да стои с пушка в ръка, не я остави и когато направи две крачки напред и се обърна към Кай:
— Бихте ли били така добър да изкажете мнението си още веднъж? Но помислете добре, че след миг ще продължа да стрелям по живи гълъби!
Ситуацията стана доста напрегната. Кай отвърна съвсем спокойно:
— Нямам навика да удостоявам с разговор непознати.
Курбисон пребледня и се отдръпна. Не можа да каже нищо. Започнаха да го успокояват. О’Донъл се опита да ги сдобри.
— Курбисон, действахте прибързано. — После се опита да потуши инцидента с помощта на Лиевен. Но преди да стигнат до някакво решение, някой се намеси в тайното им шушукане.
— Вярно е, тази стрелба е ненужна и жестока.
Като с магическа пръчка разговорът бе прекратен. Кай позна гласа. До него стоеше Лилиан Дънкърк.
Тишината се разнесе. Изведнъж започнаха да говорят много хора, един през друг, и разговорите се разпръсваха като скачаща вълна. Жената до Кай знаеше какво прави, на какво е способна. Слаба, почти като момче, тя седеше като в тържествена зала и чакаше. От нея бликаше такава омагьосваща естественост, че овладя и подчини ситуацията.
Поведението й не оставяше място за нищо друго. О’Донъл излезе напред и заяви, че иска да се откаже от продължаване на състезанието.
Напрежението спадна. С отказа си капитанът намали остротата, хората се усмихваха и бяха въодушевени, че станаха свидетели на малка сензация, чийто повод вече бе забравен, един каприз на Лилиан Дънкърк, който заедно с чара на О’Донъл даде повод за приятни разговори, възхищаваха се на тази жена, на нейната ненатраплива убедителност и спокойствие, чиято дума бе достатъчна, за да създаде атмосфера, която със своята простота сякаш принадлежеше на миналия век. Като отражение на рококо, когато волята на дамата е била закон, а доброволната служба в нейна чест — съвсем естествена; върна ги за миг сред сламени колиби и пушки, — а сега топлият поток на съпричастното премина и у останалите, те се преобразиха и усетиха тази магия на формата, тази грация на самообладанието, която сама създава всяка ситуация.
Лилиан Дънкърк пое ръката на О’Донъл и тръгна с него по мостчето към края на кръглата тераса. Те поговориха малко под ярката светлина, която, отразена от прилива ги обливаше от всички страни. Зад тях беше морето, което ги правеше свободни, смели и красиви.
После се върнаха и Лилиан Дънкърк със същото спокойствие се запъти към Кай; не каза нищо, но въпреки това той знаеше, че трябва да я последва. Тръгна до нея — близо, и все пак на разстояние, доверен и чужд, леко, весело и необвързващо.
По стълбите задуха. Те се качиха нагоре. Релсите пред гарата блестяха с цвят на олово. Музиката преминаваше по моста към терасата. Прозорците на горните зали бяха отворени.
Цветната градина също участваше като вярно добродушно куче. Един ред автомобили. Минаха покрай тях. Встрани бяха паркирани още няколко коли. На една от тях се бе облегнал Курбисон.
Лилиан Дънкърк не промени изражението си, въпреки че сигурно бе го видяла. Поведе разговор, не изведнъж, а леко, ефирно, като че ваеше настроението с думи, като мъглата в роса. Тя нито забави крачка, нито забърза; вървеше все едно, че най-естественото нещо е да отиде до колата си и напълно пренебрегна Курбисон.
Той стоеше с ръка върху жерава от емблемата на радиатора, малко отчужден и изчакващ да изтече част от безкрайната секунда. Кай й отвори вратата, и Лилиан Дънкърк, преди да постави крак върху стъпалото, му каза спокойно, с наклонена към него глава:
— Бихте ли ме закарали у дома?
Курбисон беше като попарен. Пристъпи крачка напред и без да може да се овладее, постави ръка на вратата и изсумтя:
— Мадам, вие ще пътувате с мен!
Кай го изгледа.
— Съвсем наскоро се показахте доста нетактичен. Ако трябва човек да ви вземе на сериозно, бих казал, че сега вече се изложихте.
Той го спря с поглед, привидно небрежно и нехайно, но всъщност подготвен и нащрек.
Тръгването на Курбисон обаче бе забелязано. Фиола, Лиевен и О’Донъл тъкмо се приближаваха към групата, Фиола го хвана под ръка и го поведе след себе си. Той го последва безропотно.
Кай се качи в колата и освободи спирачките. Кръвта му бе поела тихата песен на мотора, който работи на високи обороти, за миг той бе избягал от обкръжението си и като намагнетизирана игла усети, че към него се е устремило едно преживяване, далеч от конвенционалното и логично постижимото, което изискваше пълното му себеотдаване. Несъзнателно вече се бе настроил, защото имаше преимуществото на един живот без пихтията на сгъстените чувства: течността на чистата кръв, която ясно усети инстинкта, пазач на сетивата, който надува хорната, още докато спите.
Обърна се към Лилиан Дънкърк, като че току-що са разменили няколко безобидни думи, и хвана здраво лоста на скоростите.
— Втора скорост е горе вдясно, нали?
Тя кимна.
— А трета — от другата страна?
— Да.
Лилиан Дънкърк не спомена повече за инцидента. Каза посоката и колата плавно потъна през булеварда в квартала с вилите; той спря доста навътре пред една вила, скрита между палмите и евкалиптовите дървета.
Никой от двамата не изрече и дума. Те влязоха заедно в къщата, между избуяли лози и каменна галерия. Тъмно, масивно и тютюнево ги посрещна в хладината на портала, а когато го доближиха, през него се разкриха детайлите.
Долните помещения бяха на нивото на земята, почти без стъпала. Така паркът не беше затворен, а просто преминаваше в стени и килими, които не подтискаха, като да бяха отделени. Само малко мебели
