само местни, поискал хляб и плодове, хапнал лакомо и набързо, оставил парите на масата и си продължил.
Най-сетне стигнал до малък хотел. Сторило му се невъзможно да се върне по обратния път до дома. Престанал да мисли, поискал стая и моментално потънал в дълбок сън.
Един-единствен път се събудил, светнал лампата и се опитал да мисли. Спомнил си, че трябва да изпрати съобщение на секундантите си, но решил да мине покрай тях и да ги вземе. Участта му изглеждала различно от предната вечер, вече бил отстъпил, но недостатъчно.
Разбрал, че самият той бил виновен, и като че ли за няколко часа бил станал с години по-зрял. Видял нови цели в досегашното си безгрижно съществувание и взел важни решения през тази нощ.
Надявал се, че е преодолял кризата, но не знаел, че всъщност само я е задълбочил; защото зад всичките тези планове прозирало основно желанието му да спечели отново Лилиан Дънкърк.
После отново задремал и проспал в дълбок сън събуждането. Не намерил секундантите си, защото пристигнал с половин час закъснение. Пришпорил колата нагоре към игрището за голф с все още неясната, изведнъж хрумнала му мисъл, да докаже, че е способен и да свърши нещо значимо и правилно.
Досега приемаше симпатиите, които му бе подарила Лилиан Дънкърк, без да се замисля, сега, обаче, осъзнаваше величието и незаслужеността на този подарък и искаше, макар и късно, да докаже, че е достоен за него.
Той не усещаше нищо трогателно в това свое желание, закъсняло за нещо безвъзвратно изгубено.
В хаоса от чувства той спря и каза бързо на О’Донъл и Шатингиус, че поводът за неговата покана за дуел е станал незначителен.
О’Донъл въздъхна дълбоко. Шатингиус запита с превзето достойнство:
— Значи би трябвало да се обясни, че се отказвате.
— Да. — Курбисон го задържа и събра сили, за да каже достатъчно силно, така че да го чуе и Кай: — Бих искал да обясня, че получих определена информация, която прави излишна моята покана за дуел.
Фиола се спусна спонтанно към него и го поздрави за прозрението му.
Курбисон поклати глава, тръгна с Фиола към Кай.
Вгледа се в него, замълча колебливо и търсеше думите.
Кай забеляза как младежът страдаше от загубата; колко е горд да го каже и да действа по този начин, и как, според своето възпитание в честност, макар и с болка на сърце, се опитваше да не завижда на противника си за победата.
Той бързо взе ръката на Курбисон и каза, преди другият да успее да каже нещо:
— Ние и двамата надценихме една ситуация — вие от едната страна, аз — от другата. Но това, че намерихте разрешение, ми доказва, че знаете за двойнствения характер на тези неща. Но тогава знаете и — той снижи гласа си, — че разривът не винаги означава край, а често е стъпка преди възхода.
Курбисон се изчерви.
Фиола се засмя на Кай, който довърши:
— Бих искал да поговорим още веднъж. След няколко седмици започвам тренировката за европейското първенство; смятам, че тогава един разговор между нас ще изясни много неща.
Курбисон изведнъж се промени. Усети, че натискът намалява, светлината отново го озари, той стисна ръцете на Кай, а в погледа му се четеше надежда.
— Ще дойда.
Той си тръгна с Фиола и приятелите си.
Кай остана с Лиевен още малко на игрището за голф. Тревата блестеше на слънцето. Пред небето се издигаха скалите — кафяви, с много оттенъци. Гората се беше наклонила над тях и щедро предлагаше прегърбената си зелена снага на светлината. Долу се простираха цветните полета, шикозни като пъстри кръпки върху сребристо-сивото на маслините.
Заливът по посока на Вентимилия блестеше неясно червеникаво, но към Ница добре се открояваше една къща. Прозорците на замъка на Монако блестяха. Къщите на скалата също светеха от отражението. Колите по улиците проблясваха.
Лиевен взе в ръка ракетата за голф и проряза въздуха с нея.
— Голфът без съмнение е интересен, но предпочитам автомобилите. Искам да спечелим европейската купа, Кай!
— Ще бъде напрегната надпревара.
— Какво очаквате от Мърфи?
— Всичко.
На устните на Лиевен бе застинал и втори въпрос, но той предпочете да го премълчи. Предпазливостта — това е стратегията на обходните подходи. Беше по-добре да не разпитва Кай за Мо Филби.
Глава единайсета
Фруте слушаше Кай с търпеливото превъзходство на съществото си. Първоначално тя не го разбираше, но се опита да го усмири с хитро изражение на муцуната, докато успее да отгатне.
Кай й говори дълго. Най-сетне прекъсна, потупа я по гърба и й каза дружелюбно:
— Права си, Фруте, говоря като адвокат, а имам предвид нещо съвсем друго. И все ще стане така — отиваме в Сен Мориц, но ще вземем и Холщайн.
Трябваше им само половин час, за да приготвят за пътуването напълно неподозиращия Холщайн. Кай и той се бяха сприятелили много; потеглиха в превъзходно настроение, за да сменят рязко годишните времена и да изживеят в средата на пролетта няколко дни люта зима. Пред тях се простираха красивите, дълги и светли магистрали, на които моторът придаваше нов романтичен нюанс.
Долината остана зад гърба им, планините започнаха да приближават. Преодоляваха криволичещите остри завои. Изненада ги такъв силен пороен дъжд, че колата се гмурна като във фонтан. Въздухът стана непрозрачен от пелената на дъжда, не можеха да се видят и няколко метра напред и Кай предпочете да спре на края на оттичащото се шосе.
От двете страни на гюрука им се стичаха широки ручеи. Синият дим от цигарите оставаше затворен в колата, не намираше път през потопа. Гюрукът представляваше малък остров на спасението.
Най-сетне шумоленето се превърна в нежно шеговита музика на ромолящата, падаща в улеите вода, дъждовната мъгла изпълзя в пукнатините, времето се проясняваше, докато най-сетне се откроиха като отрязани с нож, а гумите безропотно оставяха върху шосето профила на грайферите си в две дълги успоредни ивици.
След това дойдоха студените, буреносни хребети и снегът.
Първоначално той се появи на вълнообразни ивици върху един склон, с издатък под него, който изглеждаше особено изящно, но точно там снегът ставаше вече безформен и свършваше; обрамчваше топли, кафяви места с маслиненозелени, миналогодишни чимове трева. Между тях навсякъде бяха наболи стъбълца на минзухари във всички цветове — на юг и на север, един до друг в хладна схватка.
Колата се промъкваше необезпокоявана през познатата местност и се катереше все по-нагоре.
Схлупени колиби, изгледът — една далечна бляскава долина, сребърни върхове отзад, склон, плато, тъмни кафяви къщи, селото, каменните кутийки на хотела Сен Мориц.
Фруте толкова бързо изскочи от колата, че се преобърна в снега. При втория си скок почти събори младата Барбара и я заля с толкова енергична нежност, че тя не можеше да пристъпи напред и трябваше да поздрави Кай, усмихвайки се отдалеч, докато догът малко се поуспокои и освободи пътя пред нея.
Кай я гледаше мълчаливо. Сърцето му не туптеше по-силно от друг път. Не беше възбуден, въпреки че вярваше, че трябва да е така. Но усети по-остро и по-непосредствено тишината, която Барбара носеше със себе си. Лицето й бе почерняло, и така линиите му бяха станали по-определени от преди, движенията й бяха свободни и отпуснати, леки, без всякакво усилие. Тя беше непринудена като дама, и все пак още девойка.
Един до друг те крачеха в снега. Кай с удоволствие го газеше с подметките си.
— Отдавна не сме виждали сняг, Барбара. На Средиземно море цъфтят мимози и нарциси.
Стъклената врата, разделена на шест, я обгърна. Само колкото едно дихание Кай и Барбара останаха
