един до друг като в стъклена съкровищница. После кристалът и месингът се отвориха и ги отвяха в свежия въздух на залата. Която след светлината на снега, изглеждаше в полумрак.
— Избрала съм ви хубава стая, Кай. С най-красивия изглед и най-хубавите шезлонги.
— Барбара, приятно е да се чувстваш обграден с грижи. Нека да вземем Холщайн и да потичаме из снега.
Местността беше като безмълвна експлозия под удара на светлината, бяла върху бяло, блясък върху светлина. Цветни пуловери изпълзяха, обикаляха и се събираха на ледените езера като топки, пъстри като папагали от Амазония. Одухотворени жени вървяха, пищни в карираните си бричове, без да изпитват срам, за сметка на това, привличаха погледите върху себе си. Странно седяха очилата, обрамчени със злато върху шоколадовата кожа. Кай твърдеше, че никога не е виждал темета да лъщят по-ярко, отколкото тук. Те светеха като съзвездия.
Барбара бърбореше за най-различни неща. Тя имаше чар, затова можеше да говори, каквото си поиска. Риташе снега с крак, хващаше го, изтърсваше го от накичените клони на някой бор, гледаше го сериозно, душеше го, твърдеше, че е намерила нещо, а най-сетне го хвърляше високо и притичваше под него.
Но за Фруте беше направо чудесно, тя профучаваше и го хапеше, гонеше го с хитра муцуна и напразни отчетливи скокове. Това пък даваше повод на Барбара, те се гонеха, тичаха и се покриваха със сняг, забързани, докато останеха без дъх, докато паднеха и кучето с нежни лапи отново блъскаше момичето в снега, щом само се опиташе да стане и с кратък откъслечен лай лудуваше около нея.
Не след дълго и Холщайн се включи — започна едно хвърляне на снежни топки насам-натам, между тях скачаше кучето, тичаше ту към единия, ту към другия, Кай стоеше и разпалваше всички, но не помагаше на никого и не можеше да се отърси от едно особено чувство, не неприятно, леко смущаващо, нещо, което почти го възпираше, без самият той да го иска.
Вечерта отидоха да танцуват. На море и в планината дробовете са настроени празнично от мекото опиянение на въздуха, кожата като че ли издишва слънце, а часовете, прекарани между свободните властни линии на планините, на хоризонтите и на простора, придават на вечерните събирания такова излъчване на подвижна и ритмична здравина, че артериите пращят и кръвта пее, мисълта като че ли се впуска във вихъра на танца, а тялото пулсира до крайчеца на пръстите от радост за самия себе си.
Отраженията в чашите, цигулките, прозорците, зад завесите им — планини, небе, нощ и безкрай — Барбара и Холщайн не пропускаха нито веднъж да излязат на танцовата площадка.
Кай си измоли опрощение. Започна да си бърка коктейл, все едно, че вършеше особено сериозна Работа. Преди да отпие, намигна на чашата, леко, иронично и доброжелателно.
Винаги щом Барбара преминеше покрай него по време на танца, погледът й минаваше през рамото на Холщайн към него. Всеки път той отвръщаше на погледа с почти флегматична смелост и се чувстваше неудобно, но доволен.
С Барбара тишината настъпи отново; на нея принадлежаха и чинарите пред къщата, и полето; червените вечери на равнината, непробудните нощи, горите, звездите, ранната светлина, ясния ден. Но с нея отново изникна и конфликтът, задръжките и непонятната плахост.
Стана късно. По лицето на Холщайн се четеше умора. Кай помаха на двамата.
— Денят беше доста напрегнат за всички, Барбара. Особено за Холщайн; нека да го отпратим да поспи. До утре сутрин, Холщайн!
След кратък протест той си тръгна безропотно. Барбара постави ръката си в дланта на Кай.
— Искате ли да се поразходим малко навън? Всяка вечер го правя.
Кай я загърна с палтото й. Въздухът беше толкова студен, че не се усещаше — нямаше вятър. Лапите на Фруте почукваха като непохватно щъпуркане на малко дете върху заледената земя.
Барбара разказа за стария господин Крой, за сестрите Холгерсен, за една кобила, която бе родила снежнобяло жребче с триъгълно черно петно на челото — в Египет може би щеше да бъде обявено за свещено; за своите кучета, за парка, за съседите, за приятелите. Това се вливаше в Кай като добър топъл летен ден. Той мълчеше и не знаеше какво друго да каже, освен думите, обичайни за един разговор.
Те се върнаха обратно. В залата Барбара спря.
— Лека нощ, Кай.
— Лека нощ, Барбара.
Бръчките по лицето му се криеха в сянката. Една мисъл премина през главата му: „Това не беше ли се случвало вече?“ взе ръката й и я погали.
— Лека нощ.
Тя го погледна с един толкова странен безличен поглед, че изведнъж сякаш не беше Барбара, а някоя чужда жена. После познатото се върна.
— Лека нощ.
Няколко сутрини Кай оставаше в хотела. Казваше, че има да урежда поща. Барбара и Холщайн отиваха сами да карат ски. Те бързо свикнаха един с друг; и двамата бяха много млади.
Понякога на тръгване Кай отново усещаше погледа на младата Барбара, който го безпокоеше и показваше, че в мислите си почти не беше взел предвид, че тя не беше само принцип и дете, а бе в периода, когато животът за месеци напредва повече, отколкото по-късно щеше да напредне за години.
Когато оставаше сам, дните му изглеждаха дълги. Той се изтягаше на балкона и предоставяше останалото на слънцето.
За обяд дойде късно, защото се надяваше да намери Барбара и Холщайн на верандата. Беше Разочарован, когато видя местата им празни и веднага се засмя на себе си.
За него винаги имаше резервирана малка маса, както и за останалите гости. Един ден слезе доста късно и завари залата възбудена. Фруте беше прекарала преди обеда сама навън. Вече знаеше къде е кухнята. Когато ударил гонгът за обяд, тя се появила точно за да поздрави Кай на масата му. Но не го намерила и бе останала на пода да го чака.
Без да подозира нищо, покрай масата минала американска група, с цялата самоувереност на тази раса. Когато се намирали на две крачки от нея, Фруте се надигнала; при следващата стъпка станала и когато първата ръка докоснала облегалката на стола, така повдигнала горната си устна, че групата се спряла.
Управителят обяснил, че масата е резервирана и за тях е предвидена друга маса. В този момент у ръководителката заговорило достойнството на някакви фински съюзи от нейната родина. Изискала да изведат кучето. Когато Кай влезе, залата бе изпаднала в безпомощност, злорадство и силни викове на този оригинален език.
Догът се промени, но остана на мястото си, не хукна към него. Едва когато той стигна до масата, тя освободи стола. Кай с бегъл поглед прецени ситуацията и седна равнодушно, все едно, че за него нищо нямаше значение.
Протестът бе потушен тихомълком. С кимване на глава и чувствено пухтене, групата се настани на съседната маса. По време на яденето две момичета бяха назидавани от ръководителката, като че ли се намираха в смъртна опасност. Всяко ястие първо трябваше да се обсъжда.
Фруте се настани до Кай и се изпъна с ръмжене. Ръководителката на групата беше видимо неспокойна как да продължи нататък. Тя си бъбреше с момичетата, взе парче котлет и със свити устни, готови да подсвирнат, го подаде на дога. Беше решена на непринудено сближаване.
Фруте обърна леко глава и дръпна ушите назад. Не приемаше нищо повече, но с леко драскане направи знак на Кай, че е време да получи намазаната си филия. Парчето котлет беше прибрано, но тя не се предаваше; похвали добре възпитаното куче. Кай беше готов за нови преживявания.
Барбара и Холщайн не дойдоха за обяд. Бяха поръчали да им Увият печено месо, плодове, препечени филийки и масло, и бяха оставили съобщение за Кай да се качи при тях. Той си представи картината: те седяха някъде там в снега и светът беше светъл пред тези млади създания.
— Какво да правим, Фруте? — Той се разходи с кучето наоколо. — Може и да не повярваш, Фруте, но от няколко дни се чувствам стар. Приемаш, че си остарял, когато простите неща ти се сторят сложни, точно защото са прости. Виждаш ли, този Холщайн, той знае кое е правилното и го прави. А аз първо си поставям бариери, за да мога после да се чудя защо пътят ми не е свободен. Можеш ли да си представиш само, че този мъж пред теб спечели Агнес Гемантес с фриволен блъф и успя да я заблуди в продължение на почти цял месец, че не му е достатъчна? Същият сега стои безпомощен и не знае какво да прави. Особено е с жени, които познаваш от деца и си ги видял как порастват; човек трудно намира път до тях. Изобщо е
