удовлетворение. То ще му… — той се подвоуми, — помогне да излезе от тази ситуация. С това причината ще бъде призната. Което не че е правилно, но все пак ще е по-безболезнено за него от другото, което би последвало. Прекалено е млад, за да разбере, че ценното у него е точно младостта му.
Фиола се засмя:
— Бих продължил с удоволствие да си бъбря с вас, но трябва да говоря с Курбисон; нали знаете, че сме далечни роднини. После ще разговарям и с Лиевен и О’Донъл. За кога смятате…
— Утре заран.
Фиола се запъти към Курбисон, който беше гузен и затова се опита да го приеме резервирано.
Фиола не се притесни от това. Застана плътно до него и каза енергично, но спокойно:
— Вие провокирахте дуел, Рене, на който съм призован за свидетел. Дори и това е достатъчно, за да ви изясня характера на двубоя. Бих искал да не се приема по друг начин, освен като формално уреждане на въпроса. Задължително, Рене!
Той повдигна клепачите си и погледна бегло другия.
Курбисон обърна погледа си нерешително, почти на инат.
Фиола тръгна към вратата и едва когато беше вече до рамката, се обърна още веднъж:
— Нали ме разбрахте, Рене?
— Да.
Курбисон не помръдна. Беше блед и изглеждаше отпуснат.
Фиола се договори с Лиевен. Заедно с О’Донъл и Шатингиус обсъдиха времето и мястото на срещата. Трябваше да се срещнат на по-следващата сутрин зад игрището на голф-клуба на Монте Карло.
Морето беше сиво и оловно; само на хоризонта беше по-светло; в заливите беше тъмно като черна стомана. През дълги интервали от време вълните се разбиваха в брега — хрумна му прекрасната мисъл да заплува навътре, в оловната магия на ранната утрин, в която още дремеха синьото и сребристото на деня — да се разбудят сред пръски и пяна и отражение на светлото тяло, докато изгряващото слънце хвърляше виненочервени отблясъци.
Кай потрепери на балкона от студения въздух, който се беше промъкнал с мистичната прохлада, която призрачно обвиваше залива след залез слънце.
Той се облече. Хрумна му, че напоследък доста е пренебрегнал Мо Филби и реши още днес да я открие.
Всъщност му идваха множество различни мисли. Мислеше за колата си, за Барбара, за Мърфи, за младия Холщайн — намираше, че е прекрасно да живееш и да имаш нещо пред себе си.
Знаеше защо се явяват в мислите му сега и точно затова обичаше такива ситуации.
Измръзнал, той се върна и пусна водата в банята. Стаята беше топла и лъскава със своите никел и кахли. Усещаше в ръцете си грапавите соли за вана, докато ги разпръскваше във водата. Топлината беше приятна, като легло в Исландия. Пусна студената вода на душа, а останалото свършиха кърпите за масаж.
Фиола и Лиевен дойдоха с лекаря по Авенж де Монте Карло и се срещнаха с Кай в кафе дьо Пари.
Колата тръгна по посока на Гранд Кормиш, правеше завой след завой, докато сви в отбивката за Кол де Л’арм. Каменни стени спираха погледа от едната страна, от другата се виждаха скалите на Монако с няколко бледи светлини и размазани очертания на заливите. С всяка изминала минута ставаше все по-светло. Морето започна да блести и върховете на Алпите станаха червени.
Когато достигнаха платото на игрището за голф, слънцето изгря, Фиола погледна часовника си. Бяха точни. Колата спря отляво на игрището и се отправиха към уреченото място пеш.
Никой още не беше дошъл, но се чу шумът на кола, изкачваща се по хълма. Приглушени звуци от клаксон; понякога по-силни. Когато колата беше пред вятъра, или по-слаби, когато серпантината бе насочена към скалите.
Лиевен се вгледа внимателно и каза учуден:
— Само двама господа, но може би…
Поздравиха се сдържано.
За учудване на Фиола и Кай се появиха само О’Донъл и Шатингиус; Шатингиус с жлъчна сериозност, О’Донъл — много загрижен.
Двамата чакаха и се съвещаваха тихо. О’Донъл се върна още веднъж и дойде след няколко минути, клатейки глава.
Шатингиус направи заключително движение и пристъпи към Фиола.
— Нека да сверим времето.
— Сега е шест часа и десет минути.
— Това означава десет минути след уговорката. За свое съжаление трябва да обявя, че от вчера следобед не успяхме да открием граф Курбисон. Затова наистина съжалявам, не е възможно и да се получи обяснение за неявяването му. Отчитайки обстоятелствата, засега не мога да приема друго обяснение, освен че е станала злополука, или някаква абсолютно неотложна причина го е възпрепятствала да остави съобщение. Моля ви да приемете същата причина до изясняване на подробности по случая и да ни извините за безплодните усилия.
Фиола беше ужасен и погледна към О’Донъл, който направи отчаяна гримаса:
— През нощта не беше в жилището си.
Лиевен постави ръката си на рамото на Фиола и се заслуша. Всички замълчаха и се заслушаха.
Вятърът носеше шума на втора кола.
— Докторе — помоли Фиола, — не се знае кой идва… Моля отдръпнете се малко назад.
Някой се приближаваше бързо. Шатингиус изведнъж се скова отново и отстъпи. Курбисон се появи изневиделица между дърветата.
Беше блед и възбуден. Поздрави секундантите си с почти отсъстващ поглед и им каза нещо.
Шатингиус искаше да отиде при Фиола, но Курбисон го спря с измъчена усмивка. Той беше напълно съсипан, но имаше сила дотолкова, че да приключи сам с тази история.
Предния ден, след като всичко беше уговорено, поискал да открие Лилиан Дънкърк, но не успял да се срещне с нея сутринта.
Следобеда отишъл още веднъж, изпълнен със съмнения, че Лилиан Дънкърк няма да иска да го приеме, за което имала хиляди причини.
За своя изненада, обаче, веднага го поканили. Там той открил, за което също не бил подготвен, една весела компания и нямал и най-малката възможност да поговори с Дънкърк за онова, което му било на сърцето.
Тя се държала с него, като че нищо не се е случило. Той правил благовидни физиономии и изчаквал, докато другите си тръгнат. Когато останали малко гости, успял да остане насаме с нея в една съседна стая.
Искал да я помоли да поговорят; но преди да успее да започне, тя мило се приближила към него и го помолила да й подаде ръката си.
— Бъдете щастлив, Рене. Моля, не ми давайте никакви обяснения. Би било ужасно да играете трагична роля. Преди да стигнете дотам ви очаква цял един живот. Та вие сте насред път. Бъдете Щастлив!
Той искал да говори, да убеждава, да действа, да извърши нещо велико — но нищо от това не би помогнало; раздялата била неминуема.
Така той вървял по улиците, час след час. Кочияши го викали, коли спирали пред него. Чувствал се като човек, ухапан от змия, който трябвало да върви, и вървял автоматично, без да спира.
Разхождал се през стария град, стръмните улици, неспокоен, отчаян и безчувствен.
Отдолу се виждали фенерите на морската тераса на казиното, между палмите, та чак до морето. Гарата блестяла пъстра като детска играчка, а кръглото стрелбище се откроявало от морето.
Курбисон говорел тихо, като че на самия себе си, клетви, всичко онова, което искал да изрече. Станало късно през нощта, мъглата намокрила дрехите му. Изведнъж усетил толкова непреодолимо и силно чувство за глад, че му затреперили колената. Стигнал до най-близката врата, една малка гостилница, където седели
