искаше възможно по-бързо да оправи нещо, което изобщо не се бе обърквало.
Тя пожела да се защити с най-близкото, което й попадне. Като се опитваше да обърне ситуацията и да мотивира влечението си към Кай с интерес към някой друг. Мърфи беше най-доброто прикритие. За да реагира незабавно, тя пристъпи без грам дипломатичност.
— Разбрах, че сте направили конструктивна промяна в колата си? — запита тя и седна отново.
Кай беше озадачен от рязката промяна на темата, която не можеше да разбере. Той кимна утвърдително.
— Да, би трябвало да е подобрение. — Сега той стана по-предпазлив и последва следата, по която трябваше да бъде примамен. Започна да дебне. — Чули сте за това — краят увисна във въздуха.
Филби веднага отвърна и се предаде, за да не бъде предадена:
— Да, от Мърфи.
— Така значи, Мърфи.
— Да, той ми спомена за това. Смята, че е важно.
— Е, не чак толкова.
Мо Филби стана по-спокойна, защото усети, че Кай се поддаде; сега продължи ролята си, стигна по- далеч, отколкото всъщност възнамеряваше; но тъй като това й се стори по-малкото зло, тя продължи охотно и пое дружески тон.
— С това състезанието не губи ли част от своето очарование?
— За Мърфи — сигурно.
— Смятам, че и за вас. Точно за вас. Та вие не карате, за да спечелите на всяка цена, а заради напрежението. — Тя си позволи още един малък натиск. — Вие обичате непредрешените ситуации, нали?
Кай стана толкова любопитен, че почти успя да отгатне истината. Който напада така директно, сигурно се чувства застрашен другаде. И той пристъпи към нападение.
— Смятате, че ще бъде по-интересно, ако шансовете се изравнят?!
— Да. — Тя въздъхна. Като че ли опасността беше попреминала.
— А вие специално ли държите на това? — Кай дори не я погледна при този въпрос.
Малко стресната, тя замълча.
Той стана и след малко се върна с къс хартия в ръка и й я подаде.
— Ето двата конструктивни чертежа, за които говорихте.
Изненадана, тя гледаше листовете хартия, които бяха пред нея, объркана от посоката, в която се развиха нещата и още по-засрамена от преди. Чувството, от което искаше да избяга, се върна още по-силно и я откри още по-беззащитна. Тя с мъка промълви:
— Вие ми давате…
— Това са дубликати, които повече не са ми нужни.
— И защо го правите?
— За да може — леко се подсмихна Кай, — състезанието да придобие по-голямо очарование.
Мо Филби бе прекалено вцепенена, за да може да разсъждава. Бе обзета единствено от глупавото желание да постави всичко на мястото му и да изясни нещата. За нея беше без значение какво ще последва. Взе листите и ги разкъса.
— Не, не е вярно! Не ги искам.
Кай откри взаимовръзката. Нейното поведение издаде това, което липсваше в неговата комбинация. Сега вече той се опасяваше от онова, което преди няколко минути му изглеждаше привлекателно. Нещата се бяха променили достатъчно много, тя бе прекалено развълнувана, в подобно начало би се породило множество заблуди, изясняване, сдобряване и подобен трагичен комфорт; точно това, което за него не беше от значение при Филби. Той не искаше просто да бъде обичан от нея; това би било крайно примитивно и монотонно; защото за тази цел тя беше прекомерно опитна послушничка.
Така че отложи за по-късно събирането на плодовете, които бяха узрели днес, а освен това направи и още нещо. Смачка разкъсаните листи, хвърли ги пренебрежително на пода и каза:
— Жалко за идеята, но на практика тя е неизпълнима. Опитахме, не става. Чертежите наистина са интересни, но практически са напълно без стойност.
Мо Филби се облещи.
— И вие изобщо не сте го изпълнили?
— Опитахме, но конструкцията наистина се оказа неуспешна.
— А плановете са…
— … Без значение.
Кай се засмя сърцато. Като че ли бе успял с трудна шега, защото никой от двамата не би взел на сериозно неговия етюд. Тя го погледна недоверчиво и едва устоя да не избухне. Това беше черен ден за плановете й.
Кай побърза да я измъкне от собствената й несигурност, за да я накара да повярва, че явно е пропуснал нещо. Те започнаха идиличен разговор и Мо Филби набра отново смелост.
След няколко минути предложи да пийнат кафе пред казиното. Знаеше, че там ще срещнат Лиевен.
Тръгнаха — Мо Филби все още плаха, но вече по-концентрирана, размишляваща, за да си изясни нещата. Не й остана време за това, защото Лиевен беше зареден със забавни истории. Той много духовито разказваше за малко съмнителната графиня К., на която съпругът й водел любовниците й у дома, докато най-сетне един от тях толкова се засрамил, че пренебрегнал приятелството на графа, явил се пред него и му признал всичко. И въпреки че графът имал дълъг списък на нейните похождения, другият трябвало доста да се потруди, докато не го убеди да приеме двубой. Това бил най-смехотворният дуел, който е имало някога, тъй като в своята възбуда покаялият се Дон Жуан, забравил, че не трябва да улучи, а прострелял графа в бедрото. Така всичко се обърнало надолу с главата, защото останалите приели, че е било истина, дотолкова сериозна, че защитникът се бил отбранявал. Всички били изненадани от инициативата на графа и решили, че се е променил, така че останалите Донжуановци избягвали общуването си с него, докато цялата история полека-лека се потули.
Междувременно Мо Филби отново се бе взела в ръце. След половин час Кай стана и остави Лиевен на полесражението. А той дори и не подозираше, че му предстоеше да жъне онова, което не бе посял.
Глава тринайсета
Кай проведе кратък разговор с Холщайн. Прегледаха заедно методите на тренировка и се разбраха кога ще се срещнат в Сицилия.
— Обърнете внимание на спирачките, Холщайн; планинското надбягване трябва да спечелим точно с тях.
После и това приключи и той се върна в хотела, за да опакова багажа си. На площада пред казиното чакаха много коли с куфари. Хотелският омнибус беше натоварен догоре с багаж. Сезонът беше към своя край.
Кай изпрати един куфар до яхтата на Лилиан Дънкърк. Останалите остави в своята кола; Холщайн трябваше да ги закара до Генуа и да ги остави на багаж.
Дойде раздялата — с прозореца, балкона и изгледа към плажа. Той ги обичаше, защото му бяха станали близки. Морето и въздухът бяха меки и тихи, като акорди, които предхождат самия тон, зараждащи се мелодии, малко преди да разцъфнат в ухото и да се отправят в далечината.
Може би скоро ще прозвучат камбани — може би ще дойде и голяма буря, пъстрата птица се спусна от брега назад към хоризонта — метежен и гибелен.
Безцелни часове преди изпълнението, без очакване и воля — странен миг, където вятърът може да се превърне в съдба, а облакът — в предопределение, където сърцето е магнит, освободен за миг от своята сила, оставен на произвола на полюса, който тъкмо преминава.
Златен час на беззащитност, на връщане у дома и на себеотдаване. Прави онова, което ти харесва, майчице Земя — нека вятърът, който идва пръв, да издуе платната ти.
Безпокойството мълчеше. Платната бавно се насочваха на юг. Отминалото избледняваше. Животът приближаваше средата на деня и човек не мислеше за утрото или за вчера. Това беше едно равенство,
