което е толкова отдалечено от бурята, колкото и от тишината.
Следобедът стана по-цветен. Краищата на залива се разкриваха все по-ясни и отчетливи. Слънцето грееше косо, бавно разтвори сянката на склона и го превърна в равнини и кубове. Червеникава мъгла на запад, а пред нея чернееха палмите. Светлината вече не се излъчваше, а заля улиците, морето.
Железницата свирна и изпод камъните се появиха вагоните, непрекъсната следа от джет по ръба на залива. Той изчезна — лъскаво синкав, с овал на седеф — и остави след себе си облак дим.
Автомобилите се стрелкаха безшумно на кръстовищата пред Терминус, по посока на плавната служба. Големите омнибуси с добри амортисьори и гуми, караха на зиг-заг пълни догоре, чевръсти като бръмбари, които се шмугват зад ъглите. Откъм кафе дьо Пари се чуваше музика.
Кай слезе надолу и даде нареждания на портиера. Изсипа дребните пари от джобовете си на негъра, който седеше на портала.
На площада автомобилите обикаляха в колелото му и потокът им нямаше край. Момчета, облечени в бяло, висяха на стъпалата и съпровождаха колите до спирките. Няколко ролери паркираха чак до масите, за да се срещнат за кратко с познати. Полицаите стояха като императори на градът-държава — в бяло, със златисти шнурчета и униформени тропически шлемове. Една каравана-кухня сякаш ги затисна.
Над стръмно спускащата се улица към Мирабо, високо горе се открояваше тясната ивица на Корниш, която водеше към планината.
Кай се обърна и слезе по стълбите към булевард де Монте Карло. Той удължаваше минутите навън, дотолкова уравновесена изглеждаше хармонията на приближаващото в неговата душа, че би искал да го забави, да го накара да почака — в тази нежна тишина, която представляваше сън, щастие и познание. Щастието винаги предхождаше останалото; и той искаше да го проточи, да го задържи, колкото се можеше по-дълго.
Стоеше на широката крайбрежна улица до пристанището. Кулите на Монако бяха пред него, скалите горе, едно неспокойно място, което се беше разраснало като пълзящо растение нагоре към планината.
Акведуктът Тиро Пижон, катерещ се с множество завои над морето, наподобяваше римски водопровод. Светлини блестяха вече в бижутерийните магазини на булевард дьо ла Кондамин. Часът между деня и здрача, все още подвластен на светлината, в който вече пристъпва мистиката на вечерта, когато италианките от ломбардийската долина започват да се поздравяват с „Felicissima notte“ — „щастлива вечер“.
Време беше да потегля. Яхтата го очакваше. Прозрачната вода се плискаше край носа й. Яхтата леко потреперваше и бучеше; беше вече под пара.
С един-единствен скок Фруте постави тънките си лапи на палубата. Кай я последва. След няколко минути яхтата се отдели от брега и се насочи към открито море.
Кай беше сам на палубата. Никой не му пречеше. Той се беше вторачил в рилинга и следеше с поглед водовъртежа на кила. Приливът бе осветен в червено от вечерното слънце. Кобалтовосини и зелени отражения прелитаха като светли петна и се разлагаха в раздвижената вода. Започна да духа вятър.
Фруте повдигна глава. Дойде Лилиан Дънкърк. Те дълго стояха един до друг и наблюдаваха отдалечаващия се бряг. И двамата знаеха, че заедно с брега, зад тях оставаше каквато и да било закономерност.
Бяха достатъчно силни, за да издържат едно преживяване, което подминаваше всякакви спирки, което бе дошло като дар и щеше да си отиде, без да може да бъде извикано, но и без да може да бъде задържано.
Затова не пропиляваха времето си в опити да го обвържат и закрепят по някакъв начин, а му се отдадоха — знаеха, че то щеше да продължи не повече от едно дихание, поздрав или ръкостискане.
Бяха прекалено сродни, повече, отколкото ако биха живели продължително време заедно.
Бяха отказали някои незначителни съблазни, за да успеят пълноценно да се отдадат на големите. Скептицизмът, с който бяха отхвърлили лошите чувства, сега им помогна в необичайната ситуация, която в очите на наивника изглеждаше като романтичен идеал.
Бяха първите хора. Плуваха в един ковчег над потъналата земя; дойде утрото, обедът, вечерта, нощта — но времето не помръдваше, корабът беше омагьосан, а часовете течаха златни и пълноценни.
Не се опитваха да степенуват или да форсират нещата. Познаваха границите на щастието, не разбираха от количество, но ценяха структурата. Нещата бяха по-големи или по-малки, всичко зависеше от това, какви ги направи човек, те изпитваха спокойно, не мистично благоговение, и не експериментираха — за щастие нещата живееха в самите тях.
Затова нямаше патетичност и велики словоизлияния. Важното беше само да се правят ежедневните неща безпроблемно и правилно. Очарованието на света се състоеше в това, че всичко минава и отминава, че човек го знае и доброволно се признава за съпричастен.
Това даваше възможност във всеки момент да разцъфти очарованието. Нямаше плоски места, защото човек оставаше винаги на повърхността. Та нали тя беше много по-пъстра от останалото?
Лилиан Дънкърк и Кай се намираха в състояние на отпусната ведрост, осъзнали несъвършенството на любовта; те не се опитваха да се слеят в едно — а се стараеха да останат отделни личности.
Бяха се изтегнали на шезлонгите на рилинга и наблюдаваха как цели пасажи риби с тъмни гърбове идваха с прилива.
Хвърляха въдици, когато яхтата оставаше неподвижна и им се струваше, че в прозрачната вода виждат костенурки и октоподи да плуват около тях. Малките вълни бучаха и тихо се разплискваха долу под ръба на яхтата. Седяха под платнения навес, бяха облечени в светли ризи и свободни панталони, с меки риболовни шапки и се обзалагаха кой пръв ще хване нещо. Понякога цяло ято пресичаше бързо корковите тапи. Които бяха на повърхността, или пък се появяваше леко подръпване на влакното.
Беше приятно да се гледат люлеещите се върху вълните овали на слънчевото отражение. Ако човек се наведеше плътно до носа, можеше да види отдолу дълбини. Те като че ли понякога се отваряха тихомълком.
Бяха събрали през живота си достатъчно от нещата, зад които подозрително се прокрадват философски символи и сега лежаха спокойно по гръб. Пред очите си виждаха само синьо и почти изчезнаха в него.
Оттам се излъчваше мощно внушение. Усещане за дишащото чудо на едно тяло. Никое от сетивата не го побираше, това правеше усещането още по-съвършено; взрени в небето, те се сливаха с него, без да се размият контурите, без да се помръднат, залени от светлина, която изглеждаше вездесъща, но можеше да се усети едва когато човек бавно започваше да потъва в нея и се изключваше, щом човек се насочеше по посока на общото, щом като силата на съжителството прескочеше и границите бяха освободени за едно особено и много интензивно чувство. В което духът като че ли се разпростира по цялата кожа, този възхитителен инструмент на нежна чувственост.
Усещанията изчезваха като дим пред пастета от скариди, който готвачът умееше да приготви гениално.
На борда имаше радиоапарати и понякога в ефира се хващаха концерти от Лондон и Париж. Често те биваха прекъсвани от неразбираемите знаци на корабни телеграфи — няма по-приказливи от кораби в открито море, чувстват се длъжни да разкажат на всеки, че пътуват за Пернамбуко и Коломбо.
Дните преминаваха безгрижно и спокойно. Двамата не говореха за минали неща. Държаха се така, без всъщност да са го обмисляли предварително.
Понякога се разделяха. Кай седя цял преди обед в спасителната лодка и чете. Когато му се приискаше, оставаше там и следобед. И двамата носеха нещо детинско, без то да изглежда извратено или форсирано; като че се пораждаше от природосъобразния им начин на живот.
Чувствата не се обсъждаха. Затова и не можеха да се наситят един на друг.
Пред спуснатите платна преплетоха гъвкави шпаги и вечерната светлина придаваше бронзов оттенък на раменете им в този изящен дуел.
Телата им се плъзваха едно към друго като котки, с меки, протяжни движения, внезапно се дръпваха, от китките им излитаха искри. Стомана дрънчеше в стомана, напрежение и ярка искра просветваше; така с рапира в ръка, сякаш бяха в американската прерия, леопарди се стрелваха в своя скок, пореха въздуха и попадаха на острието на дългата метална рапира.
Кай хвърли оръжието.
— Време е да престанем, иначе ще стане сериозно. Странно как те увличат тези шпаги и се опитват да
