а после направи няколко многозначителни жеста към залата. Двама монтьори се появиха и започнаха да тикат автомобила вътре.
Мърфи се обърна към Кай. Размениха по няколко незначителни думи. Кай усети упоритостта на другия, който не му даваше никаква информация и беше непробиваем.
Продължи нататък и се сблъска с Холщайн, който тичаше насреща му, а ръцете му бяха пълни със свещи. Трябваше да си припомни колко ли време измина, откакто не го беше виждал? Беше изтекъл по- малко от месец от последната им среща — а би могло да бъде и година. Но сега, щом се изправи пред него, между тях не съществуваше нищо друго, освен естественото връщане към обичайното.
Изживяното с Лилиан Дънкърк беше потънало като остров в морето; от него по-нататък не водеха никакви връзки. Кай се развесели и запита:
— Какво им е на свещите?
— Вече дни наред ги сменяме. Сега открихме един много устойчив тип, който издържа дълго на високите обороти. Щях да забравя, има поща за вас.
Той донесе куп писма и вестници.
Кай ги прегледа бегло. Холщайн му разказа, че получил писмо от Барбара. Барбара…
Кай също имаше в пощата си писма от нея. И въпреки това почти болезнено прие думите на Холщайн.
Бе учуден на самия себе си; колко странно нещо бе сърцето: той се връщаше от една жена и при нея беше забравил другата — мислеше за другата и забрави онази, от която идваше. И никоя от двете не бе излязла от съзнанието му. Нямаше нищо на света, за което без никакво право се фантазираше повече от любовта.
Преди всичко тя беше много по-афористична, отколкото човек очакваше. Не можеше да се понася прекалено дълго и да остане безнаказана. Тя изискваше паузи, за да издържи по-дълго. Кай считаше, че датите на състезанието с метафизична мъдрост се вписваха в неговата психология. Те идваха точно на място — както и последния път.
Гледаше със светнал поглед към планинския масив, улиците и небето.
— Често ли карахте, Холщайн?
— Почти всеки ден.
— И при дъжд ли?
— Не валя. Малко променихме спирачките и смятам, че при мокър път бързо може да се убие скоростта.
— Лиевен пристигна ли?
— Да, дори идва вече вън.
— Но не често?
— Не прекалено често.
— А монтьорите?
— Всички са тук.
— Ще стартираме с три коли. Колко ще участват от типа на Мърфи?
— Четири.
— Четири?
— Доста е внимателен.
— Вече забелязах. Той е предизвикателно предпазлив.
— Едва от скоро. Преди това беше също така доверчив. Идваше всеки ден и дори ми даваше съвети, които бяха добри. Не знаех точно какво иска. Най-сетне забелязах как търсеше по заобиколен път да изкопчи информация за подобренията ни по карбуратора. Щом ясно му дадох да разбере, че се лъже и не сме успели, се отдръпна. Имам чувството, че страшно съжалява, дето е дал съветите си за една загубена кауза. Не мога иначе да си обясня поведението му.
Кай добре си представяше другото. Той попита:
— Мо Филби в Сицилия ли е?
— Да, в Палермо.
— Идва ли тук?
— Веднъж с Лиевен.
Кай потропваше с пръсти върху капака на радиатора. Изпитваше удоволствие от това и с другата ръка започна да имитира тимпани. После престана.
— Холщайн, трябва да спечелим на всяка цена.
— Наистина трябва.
— Ще започнем утре със здрава тренировка.
— Можем да започнем още днес.
— По-добре утре — днес смятам да си създам нужното за това настроение.
Лесно е да се намери някой в Палермо. Не след дълго Кай се обади на Лиевен, който настоя да говори веднага с него. Малко озадачен, Кай отложи срещата за вечерта, тъй като Лиевен не му посочи определена причина.
Беше малко напрегнат и подозираше забавна интрига, свързана с Мо Филби.
За да направи по-добро впечатление, той беше вече в трапезарията. Когато Лиевен пристигна. Покани го да вечерят заедно. Забеляза, че на Лиевен му стана неприятно, защото първоначално отказа.
— По-скоро бих искал да обсъдим нещо, Кай.
— Та нали за това сме тук. Но е доста скучно да се храниш сам. А тези малки предястия са неповторими. Такива човек може да хапне само тук, на морето.
Лиевен се поколеба. После проумя, че един отказ не би променил нищо и все пак беше по-добре да вършат нещо. Вместо да чакат заедно бездейни.
Кай започна пръв.
— Холщайн изглежда се е подготвил отлично.
— О, да.
— Той постоянно е на пистата.
— Да.
— Защо са тези едносрични отговори, Лиевен?
— Е, човек си има своите тревоги.
— Не можете и да го отречете. Искате ли от този сладкиш с многолистно тесто?
— С удоволствие.
— Вкусно е, нали?
— Много вкусно.
— Искате ли да изпием кафето си навън?
— Бих предпочел.
— Добре! Да открием някое местенце. Местенце, където да си поговорим, нали така?
Лиевен се засмя.
— Много сте мил, Кай. Дори не сте любопитен защо идвам при вас. Ето пуретите със зеленото листо отгоре. Нека да запушим.
Изпиха кафето си. Лиевен си мърмореше нещо. Преди бързаше да говори с Кай, но сега вече като че ли се бе поуспокоил и премисляше как да насочи разговора в безобидни коловози.
Кай прекъсна усилията му.
— Мо Филби също е в Палермо.
— Да.
— Отдавна ли?
— От няколко дни. — Лиевен изпусна кръгчета дим и ги съзерцаваше. После замислено добави:
— Дойдохме заедно.
— Да — каза Кай, също така зареян във въздуха, видимо отсъстващ, но тайничко развеселен.
Лиевен замълча. Изчака въздействието от последните си думи. Това доказа на Кай, че отношенията му с Мо Филби се бяха променили. Лиевен имаше гузна съвест, защото така и не разбра какво изпитваше Кай към Мо Филби; подозираше повече, отколкото реално съществува, или поне определени намеци на Филби
