трудно да започнеш нови отношения с хора, които познаваш отдавна Американската групичка излезе навън и вече се усмихваше доверчиво. Това окончателно затвърди лошото настроение на Кай. Той цял ден си остана в стаята, докато Барбара не го изведе.
Вечерта Фруте преживя второ премеждие. Кай чете до късно и забрави да заключи стаята си. Фруте използвала случая да натисне дръжката и да предприеме авантюра по коридора. Кай се стресна от подтиснат вик, видя, че кучето го няма и хукна към стълбите.
Отсреща, малко встрани, видя мъж по пижама, който не смееше да затвори изцяло полуотворената врата зад себе си, защото догът стоеше точно пред него. Кай я извика веднага и пижамата бързо се покри, така че не се наложи да се извинява заради кучето. Искаше да го направи на следващата сутрин и запомни номера на стаята.
Но щом попита портиера кой живее там, той му каза името на една дама от Пенсилвания, което обезсмисли всичко останало.
Последния ден Барбара искаше да ги заведе до една колиба. Оставиха Фруте в хотела и потеглиха още през нощта с фенери. Снегът беше блед и сив като удавник, а кръговете от фенерите изглеждаха дребни и безкрайно отпуснати сред неговата безчувственост.
След два часа на върха се появиха светлинки. Някои бяха по ясни, други изглеждаха като в пелена от мъгла. После отново станаха тъмни, а въздухът под тях се освети и се отдръпна. В тази игра печелеха само върховете. Към това се присъедини и червеното, което, слизайки по ската, мина покрай раменете им, мъглата започна да свети като перли, блестеше навсякъде, ръбовете се изпъчиха напред, златни, вцепенени от порива — светлината разби укрепленията, слънцето се издигна над планината.
Студът си отиде. Скоро Барбара си свали шапката. Холщайн разкопча якето си. Кай предложи да свършат начинанието както трябва — якета и пуловери отидоха в раниците, ръкавите бяха навити, а отпред към хижата с тънка бяла блуза крачеше Барбара — като момче, малка, почерняла и изгубена в този скат.
Отпред имаше кухня с камина и дърва за огъня. На една греда бе закачена бележка с полезни предупреждения. Зад кухнята беше спалнята. На южната й страна имаше пейка. Обходиха терена и събраха дърва, за да допълнят наличностите. После всички легнаха на слънце, кой където си пожелае.
Следобед Барбара тропаше с котлета и тенджери. От силния аромат на кафе Холщайн се размърда.
— Цивилизацията си има своето очарование — призна той така изненадващо, че Кай се скапа да се смее и се замъкна към кухнята.
После разгледаха книгата за посещения на колибата и Холщайн изнесе блестящ концерт на устна хармоника.
Вечерта Кай бе обзет от меланхолия. Загледа се навън. Армия от сенки обгръщаше светлината, която бягаше и вече се предаваше, докато най-сетне скочи от покрива на къщата и изчезна във въздуха.
Тишината му подейства. Той се почувства самотен и това чувство се превърна в осезаема самота, щом чу от колибата приглушения разговор на Барбара и Холщайн.
Колебливо погледна живота си в очите и му се стори прекалено да жънеш, без да си посял. Един селянин, който обработва нивата, беше по-честен и истински, дори по-героичен. Беше добре да вършиш скромно ежедневните неща. Останалото бе лъжа; останалото също не беше кой знае какво; и в двата случая не се придвижваш напред.
Кай откърти с пръчката снежния улей, който се затъркаля надолу по стръмното. Той замислено гледаше сриващите се снежни топки и потъна в областта на символиката с толкова образни сравнения, че състоянието започна да му изглежда почти безвкусно. Краят освен това беше непредвидим; защото подобни сравнения са като розови венци, където едното цвете автоматично води след себе си второ.
Тогава чу Барбара да го вика и се върна в колибата. На една греда в кухнята висеше газова лампа, а в огнището тлееше огън. С навити ръкави тя подготви вечерята в няколко купички. Холщайн й досаждаше със съвети.
Въпреки това се получи вечеря.
За нощта се бяха погрижили и запасили с одеяла, пуловери и якета. Холщайн заспа пръв. Гласът на Барбара се чу още няколко пъти, после и дишането й се успокои.
Кай дълго остана буден. За него това бе нощ на размисъл. Единственото, което успя да установи посред нощ, беше чувството за глад. Извади бисквити от раницата и най-сетне заспа.
Утрото беше свежо и светло. Хората се разхождаха весело сред сняг и глъч. Летяха облаци сняг от спускащите се надолу скиори, които правеха завойчета.
До отпътуването оставаха няколко часа. Холщайн отиде, за да освободи Фруте от принудителния затвор в хотела. Още веднъж Кай и Барбара останаха насаме. Те седяха един срещу друг; двамата изчакваха. Кай отново усети проучващия й поглед върху себе си, но не знаеше какво да отговори. И изведнъж му се стори безсмислено да повярва, че изпитва чувства към Барбара. Раздялата правеше всичко да изглежда дребнаво и не можеше да бъде анализирана.
Кай знаеше, че се заблуждава, но нямаше смелост да си признае.
„Тъжен съм“, помисли си той учуден.
Пред входа те се сбогуваха.
— Виждате ли, Барбара, на Фруте й е мъчно, че трябва да си тръгне.
— Да, Кай.
Колата потегли.
— Довиждане, Барбара.
После дойде другият завой и настана празнота.
Глава дванайсета
Мо Филби имаше тесни бедра, като на Диана, изваяни до сантиметър и тя сякаш се носеше във въздуха и бягаше; ако поетите имаха вкус, щяха да възпеят нея в химните си, а не душата. Над колената имаше малка вдлъбнатина, която й позволяваше да заема най-опасната за една жена поза, гледана отзад, без обувки да продължава да излъчва грация и да пружинира.
Кай беше последният, който нямаше да го забележи; той знаеше, че малко жени го умеят и че чарът на тялото не е толкова в ставите, колкото във формата на колената.
Мо Филби, облечена в бански костюм от синя коприна, балансираше заедно с Фруте върху камъните на втората тераса. Зад нея се вееха червени и сини слънчеви чадъри. Над кръглите масички Между кабинките имаше бюфет с широки крака и множество запечатани бутилки и салати. Учителите по плуване с тела на Аполон бяха обсебени от група американки, като спокойно и любезно си вършеха работата: да бъдат шоколаденокафяви, мускулести, добре сложени и чаровни. През час се преобличаха с нови трика. С неудоволствие влизаха във водата. Това и рядко се изискваше от тях.
Кай лежеше на каменната пътека, която достигаше до прибоя и с премрежени очи наблюдаваше един креол, който се гмуркаше като амфибия; далеч назад във водата бяха саловете с дюшеци от кокос; те бяха изпълнени с онези крясъци, на които в целия свят е способен само англо-саксонският език.
За Мо Филби сцената със стрелбата по гълъби бе един много неприятен инцидент. Тя веднага разбра за какво всъщност става дума, както и че Кай я беше взел нарочно със себе си. За нея ефектът беше така неочакван, като абсолютно предателство на собствените й планове. Онова, което смяташе, че е изградила през последните седмици, бе обезсмислено само за миг. Без значение беше дали Кай се познаваше с Лилиан Дънкърк, или едва сега започваха дръзка, безогледна и възбуждаща игра; това бе един от редките случаи, когато единствено фактите са от значение.
Мо Филби беше далеч от мисълта да се почувства засегната. Трябваше да си признае, противно на волята си, че сдържаната й привързаност към Кай се бе превърнала в силна и здрава сплав от яд, учудване и нещо друго, което засега не се решаваше да определи по-точно. Кай й се изплъзна — още по-лошо; нарочно й се измъкна, а това доказваше, че в отношенията си с него тя все още беше в началото.
