шинира внимателно ръката на ранения, докато оня сипеше ругатни в лицето му.
Когато се надигна, изведнъж му прималя, усети се слаб. Още веднъж ритна червения автомобил, после хукна към своята кола, извика с искрица надежда монтьора си, коленичи, но бързо видя безнадеждността на ситуацията, и се строполи на земята с тъпото усещане: състезанието беше загубено.
Лиевен разпозна Холщайн и видя какво се бе случило; той с удвоени усилия поведе напред. Щом като Кай мерна Холщайн на ръба на шосето, взе твърдо решение. Даде газ, колкото можеше, защото знаеше, че и Лиевен ще се опита да гони до дупка. Искаше да е възможно по-плътно зад него, за да може да атакува още в третата обиколка. Пристигна до бокса в момента, в който Лиевен потегляше и му извика:
— Сега ще се изтегля напред!
Бяха му необходими общо три часа и дванайсет минути, а на Мърфи — три часа и десет, това означаваше, че американецът беше на осем минути пред него и имаше две минути преднина.
Кай информира Курбисон. Той изпи почти до дъно голяма кана с вода, остатъка изля върху радиатора, смени ръкавиците без пръсти и влезе с пълна газ в третата обиколка.
Израстъците на кактусите стояха от двете страни на пътя като вкаменени същества от изгубен свят. Един камък изхвърча право в корема на някакъв зрител, който припадна. Кай взимаше завоите, без да отнема от газта. Изпревари Лиевен; за миг двете коли стояха като неподвижни доста рисковано една до друга. Лиевен смяташе, че го гони някой конкурент и не искаше да го пусне; после видя белия радиатор, който го задминаваше, и веднага освободи пътя.
Над трибуните се лееше море от жега, възбуда и очакване. Табелки с цифри се катереха на високо и оповестяваха времената. Мърфи с две минути преднина беше най-бърз, след него — Кай. После Лиевен и вторият червен американец на интервал от петдесет секунди. Три коли бяха отпаднали. На върха при топовния гърмеж, който показваше първия след приключване на всяка обиколка, бе Замбони, после следваше хайката и малко след нея, но доста плътно, идваше вълкът, който ги подплашваше — Мърфи.
Кай изпревари Мани, подмина Уилс и Тоскани; но не достигна Мърфи. При всеки новопоявил се облак прах, сърцето му барабанеше в ребрата — всеки път това не беше червената кола на американеца. Кай вдигна очилата си. Пот течеше по челото, падаше по бузите му. Капеше от брадичката върху ръцете му. Лицето му беше сиво от прах, набръчкано под дебелия слой от улицата. На един завой Курбисон почти изхвърча от колата, толкова се беше подал навън. Кай го хвана за колана и го върна обратно вътре.
Термометърът сочеше четирийсет градуса по Целзий. Испанецът Родиньо се засили в трибуните, спря внезапно от другата страна, подаде се от автомобила, за миг застана прав, олюля се и падна в несвяст в ръцете на наобиколилите го хора: топлинен удар.
Кай очакваше да му се пръсне черепът, усещаше увеличеното си кръвно налягане. Курбисон извади таблетка от джоба си, сложи я в устата му и подаде бутилка с вода. Кай не виждаше нищо — само шосето, неясно, като през огромно увеличително стъкло, пораснало в очите му, всеки камък, всяко възвишение, всяка дупка, виждаше пред себе си единствено него, но по краищата то се сливаше, заприлича на пихтия, неясно, а отвъд нямаше нищо, той не възприемаше нищо повече, не мислеше за нищо друго, виждаше само шосето, чуваше само звука на мотора — шумът от цилиндрите като пламък проникваше през всичките му пори, той бе шофирал четири часа и вече не разбираше нищо, започваше петият час. Все едно, че никога няма да спре.
Пред него отново бяха боксовете, колата, радиаторът пушеше като Везувий, капакът беше отворен, един мъж бе до кръста вътре. Спирачките им изскърцаха, Кай изпадна от колата и започна да пие; пиеше още и още. Взе един лимон, захапа го и започна да слуша, какво му викаше Пеш в ухото:
— Лиевен.
— Трябва да пристигне всеки момент. — Отпадна — извика отчаяно Пеш и разтърси рамото на Кай. — Трябва да продължите сам! Карайте, както искате!
Беше объркан и не вярваше вече в успеха. Един монтьор донесе картона, Кай го взе от ръцете му:
— Как е времето?
— Кай — 4,48; Мърфи — 4,47.
С един скок Кай се озова отново в колата и извика:
— Какво се случи с Лиевен?
Монтьорът, който клечеше пред предното колело, му съобщи:
— Наранено рамо, не е тежко, колата е на парчета. Едва бяха затегнали гайките и Кай отпраши. На един завой видя да стои Холщайн, с лице, обляно в сълзи, тропаше с крака и беше протегнал ръце към Кай.
Колата се превърна в блед трещящ призрак. Кай беше вън от себе си. Ръцете на Курбисон бяха кървавочервени, при един безумно взет завой колата така затанцува на две гуми, че ръцете опряха в земята. Това беше безразсъдно шофиране, елементарно, инстинктивно препускане, магнитно привличане към невидима точка, някъде напред по трасето — Мърфи.
Завоите се вземаха, като че беше въпрос на живот или смърт, колата се тресеше през бабуни, удряше в дупките, разораваше тревата по края.
Тогава отекна топовният гърмеж, който обозначаваше първият в обиколката и веднага след това Кай спря пред бокса. Скочи, и обзет от треската на карането, продължи да тича, докато най-сетне се осъзна, обърна се и запита за времето.
Пеш застана пред него и го замоли:
— Вече сте с минута пред Мърфи, искате да сте пръв на всяка цена, но карайте внимателно, да не стане така, че да платим скъпо за класирането си.
Кай изобщо не го слушаше. Монтьорите, обзети и те от неговата треска, направиха рекорд, като успяха да сменят гумите само за четирийсет и осем секунди. Влизаха в последната обиколка.
Кай се приближи до една кафява кола. Като стигна на два метра от нея, от завихрянето префуча камък и удари колата. Той се сви, като че ли бяха уцелили него, изведнъж през ума му мина мисълта, че радиаторът е счупен.
Курбисон пропълзя напред, протегна се над колата — камъкът не бе нанесъл никакви щети. Запазиха темпото си.
Отпред отново беше кафявият, скоро беше зад Кай, един червен, последният преди Мърфи, задмина и него, зелената кола на Боилото остана вдясно от него, явно бяха наближили върха. Кай трябваше само да задържи и победата му беше в кърпа вързана. Той нито за миг не размисли върху това. Знаеше, че може да спечели по време, ако не се случеше нещо непредвидено, но така и не успя да се задоволи с това. За него имаше само една победа: трябваше да изпревари Мърфи!
Една зелена кола бръмчеше пред него. Вече зад него — Замбони, сега и Курбисон не издържа и му извика:
— Пред него може да е само Мърфи.
Те караха като побъркани. Тогава пред тях за миг се появи сянка от плътен облак прах. Кай притаи дъх — червено — Мърфи.
С присвити очи той визира само капака на мотора. Виждаше единствено полюшването на бледата сянка върху прашния път и започна да се приближава. Вече прахта стана толкова гъста, че не можеше да се разграничи от банкета на шосето; в този миг едно камъче поддаде и задните гуми на колата изхвърчаха на един завой, той се завъртя веднъж, два пъти, наклони се бавно и се преобърна. При падането Кай се вкопчи във волана, с раздрани ръце хвана колата за гумите. Курбисон хвана за предната ос, повдигна я, опря лявата си ръка на радиатора, усети пронизваща болка, още едно бутане, колата отново беше на шосето, но дланта на Курбисон представляваше кърваво парче месо, горещият метал я беше изгорил, а повдигането на оста бе разкъсало кожата.
Колата отново запали, бяха пропуснали само няколко секунди, но и те бяха ценни. Облакът прах пред тях беше изчезнал. Видимостта беше по-добра.
Колата се разтресе, подскочи, огъна се и полетя с истински подскоци по грапавия базалт от лава, промушваше се през плитките дупки, взимаше с бучене възвишенията — ноздрите се разширяваха и жадно поемаха сиво-бялата мъгла прах, чудесен прах, във всеки друг случай това би било враг номер едно на ралиджията, но сега — това беше избавление, защото някъде там в прахта беше Мърфи.
Вече се виждаше Полици. Кай не приличаше на човек, стенеше заедно с бучащия компресор, повдигаше и сваляше рамена, като че ли искаше да даде допълнителен тласък на колата — стотици пъти за малко щяха да се обърнат или да се забият в храстите — но достигнаха Мърфи.
