каишката и тръгна пеша по алеята.
Дърветата миришеха на влага и шума. Чинарите се извисяваха огромни пред нощното небе. Кай остана неподвижен. Пред него стоеше къщата, силно осветена от луната, а в прозореца се виждаха отражения. Той потърси на реда горе — там някъде спеше младата Барбара. Стаята й бе тъмна.
Кай стоеше и чакаше. Сърцето му обгърна картината пред очите с вълнение. Нищо не бе му се струвало по-желано. Усещаше земята под краката си, цялото му същество се вълнуваше от някакви тайнствени сили. Един клон от чинара се беше навел дотолкова, че можеше да го докосне. Листата му бяха хладни и влажни.
Мълчанието стана властно. Това бе безмълвния, вечен кръг между земята, живота и нощта. В този самотен час Кай разбра, че прекалено скоро бе очаквал развръзката. Борбата за обрат в неговия живот все още не бе приключила; тя се водеше и тук, лице в лице. Само за това той трябваше да дойде дотук.
А по-болезнено от всичко останало, но и по-непреодолимо се събираше неспокойствието от последните дни — към целта, и той проумя, че тази цел завинаги е изгубена за него.
Въпреки целия му стремеж, неговото същество никога нямаше да може да следва спокойно хода на нещата. Силата на желанията му беше мярката за неговата безнадеждност; защото нищо не се желае по- силно и болезнено от чуждото, което никога не може да се слее със собственото „аз“.
От епизодичното не можеше да израсне човешка съдба: да се върнеш не означава завръщане у дома. Сега вече Кай знаеше: това тук му беше еднакво близко и чуждо, но в мига, в който се предаде, той почувства колко близък му беше този загадъчен дисонанс, и колко го обичаше.
Животът му протече като на игра, много неща беше зачеркнал, някои бе притежавал, но беше губил малко и никога не се беше отчайвал. Сега това му се случваше за пръв път — отказът му да се превърне в непоправима загуба.
Кай искаше да си тръгне, а все още не можеше. Тихичко мълвеше думи към прозореца горе. Много думи. Дълго време.
Откъм двора се чу лай; Фруте поздрави приятелите си. Кай се стресна.
Приглушено подсвирна на кучето и се върна по алеята с ръка, поставена върху главата на животното, което изпръхтя и често се обръщаше назад.
Те се запътиха към запустялата пощенска станция. Кай трябваше дълго да чука, докато служителят се събуди и дойде. Прати дълга телеграма на Холщайн, в която го канеше да прекара следващите месеци в неговото имение. Той самият искал да пътува, може би през цялото лято.
Когато потърси повода, той се поколеба за миг и добави, с усмивка на уста, че по-късно ще преоткрие френското крайбрежие.
Холщайн щеше да дойде и да бъде заедно с Барбара.
Кай постави Фруте внимателно и малко церемониално на седалката до себе си. Беше хладно, и тъй като тя трепереше, той я зави с одеяло. Обмисляше завършека на телеграмата. Колко бързо минаваше животът, щом не се пренебрегваха неговите цензури! Само преди миг се колебаеше, а бъдещето беше неясно; сега беше толкова надалеч, че даже имаше възможност да направи бегъл преглед от разстояние. Животът предлага големи преживявания и сътресения, но само мимолетни; онзи, който се вкопчеше в тях, проваляше или себе си, или преживяването. Единствено човекът, който разбере, че само средното е трайно и винаги намира път към него, беше готов за елементарното.
Барбара и Лилиан Дънкърк бяха неповторими; Мо Филби остана трайно.
Със спокойни, решителни движения Кай запали мотора.
Тази сутрин имаше доста роса; така че при изгрев слънце колата беше мокра, като след дъжд, въпреки че небето беше безоблачно и ясно.
Само кредото на сноба ли?
Бележки към „Спирка на хоризонта“
Романът „Спирка на хоризонта“ е публикуван за пръв път в периода 1927/28 година като поредица в берлинското списание „Спорт в картина“, и е доведеното дете на представата за Ремарк, а заедно с това и на международното тълкуване на автора. Докато останалите романи на Ремарк са превеждани поне на пет езика още приживе, а и след смъртта му, настоящето издание е първата публикация на романа като книга изобщо. От гледна точка на издателите, романът е пропуснат.
Причините сигурно не се крият в това, че издателството Улщайн след публикуване на „На западния фронт нищо ново“ се било опитало, според слуховете, да спре първата книга „Мансардата на бляновете“ като изкупило цялото издание, и точно конкурентът Хугенберг го публикувал в списанието „Спорт в картина“. Освен това издателството получило заедно с правата за „На западния фронт нищо ново“ през 1926 година, и правата за „Спирка на хоризонта“ без да се възползва от тях. По-скоро „Спирка на хоризонта“ е била прекалено далечна от новия имидж на Ремарк, създаден от концерна Улщайн специално за „На западния фронт нищо ново“: един измъчван от депресии прост войник, а не професионален писател, който чрез написването на книгата е успял да преодолее и преработи военните си преживявания.
За разлика от първия му роман „Мансардата на бляновете“, романът за автопилота и човека на живота Кай не е бил предмет на нападки срещу Ремарк в дискусията около „На западния фронт нищо ново“, не пропускаща да го оклевети, въпреки че самият текст би дал добър „материал“ на националистическите и национал-социалистически врагове на автора и книгата му за войната.
Самият автор също не взима отношение към своя роман, не го споменава нито в писмата си, нито в дневниците си.
Дали това късно мълчание на автора след „На западния фронт нищо ново“ трябва да се разбира като оценка за качеството?
Значението, което има „Спирка на хоризонта“ за по-нататъшното творчество на Ремарк, се изяснява от няколко аспекта.
Хронологично романът се намира между втория му, непубликуван приживе роман „Там“, и световния му успех с „На западния фронт нищо ново“.
Наред с войната, изгнаничеството, подтисничеството, автомобилният състезател, заобиколен с Ясени, е лайтмотив в творчеството на Ремарк.
Изследователите също почти не са се занимавали със „Спирка на хоризонта“, освен така нареченото „пречупване“ в творчеството му между ранните му творби и „основното му творчество“ в „На западния фронт нищо ново“. Критикът Алфред Антковяк, през призмата на „социалистическия реализъм“ на бившата ГДР, пише за „Спирка на хоризонта“ следното:
„Кредо на един сноб. Героите се движат в един лъжлив светски свят, в който келнери с фракове сервират подбрани ястия, а флиртът и автомобилният спорт са заместители на липсата на смисъл в живота. Спокойни и надути, те говорят за философия, но всичко се прави с цел да се дадат на читателя евтини рецепти за изкуството да се живее.“
Антковяк интерпретира романа като популярна украса на житейска философия, ориентирана към Шопенхауер и Ницше, на един Уилям Дитли и модерния за онова време Освалд Спенглер. Безспорно в ранните творби на Ремарк липсва житейска философия, но „Спирка на хоризонта“ е роман на развитието, описанието, самооткриването на автомобилния пилот и „сноба“ Кай, който се намира между три Ясени, които представят три различни начина на живот.
Със смяната на главния редактор на списанието „Спорт в картина“ Курт Дьори с доктор Конрад Елерт през 1926 година, се променя и цялостният му облик. Елерт е положил усилия да го превърне в претенциозно списание за култура, целящо възвишено общуване. Той успява да привлече автори като Роберт Валзер, Франц Теодор Чокор, Александър Лернерт-Холения, Херман Казак, Казимир Едиимид, Карл Федерн, Акселегебрехт, Карл Цукмайер, Роберт Музил, дори и Бертолд Брехт. А сред тях и Ерих Мария Ремарк.
„Спирка на хоризонта“ се публикува наред с най-новите романи на Ернст Вайс „Боетиус от Орламюнде“ и „Кристина“ на Ханс Якоб.
В рамките на възвишеното общуване в периода 1927/28 година Ремарк се числи към каймака на литературната сцена на Ваймарската република.
Чрез „Спорт в картина“ той се свързва с литературните величия на своето време, а не едва след успеха си — „На западния фронт нищо ново“.
