баните. Ваните се превръщаха в легла. Всеки пристигащ кораб караше цели рояци.
Нощта бе изпълнена с гласове. Който не успяваше да се сдобие с легло, оставаше да пренощува на открито. Залите на хотела бяха препълнени, хората пиеха до сутринта и веднага потегляха. В градините се настаниха джаз-бендове, които пътуваха с тълпата. Нямаше смисъл да се протестира.
Кай се събуди веднъж през нощта и видя, как долу, на чакъла под палмите, се танцуваше под пъстрите фенери. Светлини, гласове и музика се бяха смесили хаотично.
На сутринта напълни джобовете си с хапчета и рано-рано потегли. Въпреки това му трябваше доста време, за да достигне до Серда. Улицата беше задръстена от автомобили, въпреки че беше доста рано, а и от Палермо бяха пуснати извънредни влакове.
Кай потегли заедно с Курбисон. В гаража монтьорите още веднъж преглеждаха колата. Бяха подготвени купища гуми. Имаше с дълбоки противоплъзгащи протектори, с лъскави метални клави.
— Ако завали — поясни Пеш.
— Дъжд? — Кай погледна безоблачното небе. — Ще стане горещо.
Холщайн и Лиевен се приближиха. Вече бяха облечени, носеха широки, тънки екипи, свободни около врата. Кай също отиде да се преоблече. Бавно подреди комбинацията на ралито. Усещаше, че този път залогът беше висок, за миг възбудено сграбчи хладната материя, преди да я пусне и облече.
В последния момент всичко се беше променило. За Мърфи това беше свързано с Мо Филби, беше ясно. Самият Кай не искаше Филби да спечели в това състезание, изглеждаше му смехотворно. Но в никакъв случай не искаше да остави и Мърфи да победи, искаше да предотврати на всяка цена възможността Мърфи да предявява по своя енергичен начин претенции, на които би имал право, но при съвсем други обстоятелства.
Колите се отправиха към теглилката. Бяха приети шестнайсет номера. Три от тези на Мърфи стартираха, самият той караше с номер десет върху радиатора и беше последен от екипа си. След Мърфи бяха Холщайн, после Лиевен, и после Кай.
Трасето минаваше през Копа Фиорио, пет пъти през планинския масив на Мадония. Всяка обиколка беше сто и осем километра и имаше над хиляда и петстотин завоя — това означаваше — на всеки седемдесет и пет метра — завой. Залозите сочеха 4:1 за Мърфи.
Пускаха колите на интервал от две минути. Първата префуча, шмугна се в облак прах и изчезна.
Курбисон се изнерви и искаше да се покатери на седалката.
— Само спокойно — каза Лиевен. — Имате още много време.
Кола след кола отпрашваха. Въздухът бе изпълнен от неописуемо бръмчене, беше раздран на парчета и вибрираше, не можеше да се разбере нищо, хората си викаха един друг в ухото, а се долавяше само шепот.
Кай започна да говори, опитваше се да го преодолее, но това бучене на моторите се превръщаше в тръпка.
Колоната се изнесе. Първата кола от четирите червени на Мърфи потегли, Холщайн беше зад волана, Лиевен се качи. Кай махна на Курбисон. Те седяха с очила и притегнати каски, навити ръкави, кожа на колената и лактите. Мърфи хвърли поглед назад. Колата дръпна напред и изчезна. В този миг лицето на Кай се промени.
Холщайн стартира; след него и Лиевен. Кай гледаше във въздуха, беше в треска. Внезапно, от раз, краката му почти се разтрепериха върху педалите. Той прехапа устни, огледа се, нищо не помагаше — той остави нещата на произвола на съдбата и очакваше с тръпнещо нетърпение стартовия сигнал, треперещ от момента, в който пред него вече нямаше кола.
И изведнъж улицата, бягаща зад него с гръм и трясък, обляна в светлина.
На нея сенки и светли отражения: възвишения и дупки, колата се поклащаше върху тях, подскачаше и още по-забързано се устремяваше напред. Извивки, които на слънцето изглеждаха жълти от прахта, наоколо — камънак, и завои, завои, отново прахоляк, плътен, на завоя точно пред него профучаване на нещо тъмно, стрелващо се, завиващо, проблясващо като светкавица за стотна от секундата — Кай пое дълбоко въздух: това беше Лиевен. Той караше плътно зад него.
Покрай тях преминаваха сребристи маслинени клончета. Изкачваща се нагоре серпантина се издигаше като змия от прахта и после изчезваше. Зад колата се чуваше тропот на чакъл; темпото беше здраво.
Отпред Холщайн настигаше червената кола на Мърфи, подгони го, отдавна обзет от безразсъдство, в състояние на тиха лудост, спускаше се в острите завои така, че достигаше до ръба на шосето.
Изведнъж заплашително се появи пропастта, стръмно надолу, после — цели километри рехав чакъл. Гумите започнаха истинска бомбардировка с камъчета на всички страни, ръцете се вкопчиха в диво биещия волан, на зиг-заг колата преминаваше през разпръснатите камъни.
Сиво-кафява под светещото небе се появи крепостта Калтаватура. Пътят се изкачваше, компресорите свистяха, камънакът се трошеше; пътят продължаваше нагоре, прахта засядаше на гърлото, и още нагоре — и изведнъж се появи първата кола на Холщайн, светлосиня светлина в сивотата, но червена кола нямаше, нямаше я, изсъска той и ускори по тесния път, шосето продължаваше да се изкачва — осемстотин, деветстотин, деветстотин и седемнайсет метра. Полици.
На небето се появи далечен изглед, меко повя копринено сиво, и в него — димът от Етна, а пред него — втората кола, червена, още един поглед: Мърфи? При задминаването Холщайн видя номера деветка — Мърфи беше още напред.
Сега се спускаха по острите завои, колите натежаваха с предниците си надолу, свистяха спирачки. Въртяха се като вихрушка по ъглите, бялата кола караше безмилостно. В долината на Фюме Гранде Холщайн видя отново облак прах пред себе си, подкара силно, отново деветстотин метра косо нагоре, после изпревари противника си при Колезано, това беше французинът Балбо.
Палми, агави. Море — при Кампо Феличе влязоха почти в единствената права на трасето — седем километра покрай плажа — през дупки, улеи, скални отломки. Холщайн преследваше италианските коли. Малко преди да стигне до трибуните, италианецът се подхлъзна и блокира платното. Холщайн почти го замете на една боя разстояние и започна втората обиколка. На четири минути след него беше Лиевен, а още на две — Кай.
Пеш разпореди времето на Мърфи да се изпише с въглен върху голям картон, с големи цифри, заедно с времената на Холщайн, Лиевен и Кай. Двама от монтьорите го държаха високо срещу щурмуващите автомобили. Кай видя, че Мърфи бе спечелил две минути — взел бе отсечката за един час и трийсет и шест минути, Холщайн — за час, трийсет и осем, Лиевен и Кай — за час и четирийсет минути.
След Полици Холщайн изпревари следващата кола, след една минута — още една, друга видя да пуши на пътя, съсипа се да ги гони — червена кола, първата от екипа на Мърфи. Сега партията беше наравно — трима срещу трима.
Много скоро настигна и следващата червена кола, но шосето беше толкова тясно, че не можеше да я изпревари.
Холщайн се опита да изпревари на следващия завой, но другият го взе през средата, така че нямаше място. Бе забелязал кой е зад него и искаше да му попречи. Холщайн се видя принуден да го пусне малко напред, защото не можеше да види нищо от прахоляка.
После наближи следващия завой, шосето беше по-широко, компресорът изсвистя; той се приближи, намираше се до задното колело; сега — до кормилото, тогава онзи започна да го избутва встрани.
Холщайн забеляза опасността, искаше да задмине, но червената кола не се спря, недооцени разстоянието, заби се в задното колело на Холщайн, двете коли се разклатиха, излетяха през ръба на шосето и силно се сгромолясаха.
Холщайн изскочи, тичаше наоколо и веднага видя, че задната му ос е счупена. Другата кола беше още наполовина върху платното.
Лиевен трябваше да дойде всеки миг. С пъшкане Холщайн избута с навигатора си червената кола на края на платното и скочи върху колата си, за да сигнализира. Вече приближаваха, навигаторът на Лиевен вдигна ръка, докато префучаха покрай тях, бяха го разбрали. Холщайн остана горе и изчака, докато премине и Кай.
Отсреща от шубрака се подаде един монтьор. Другият шофьор имаше счупена ръка и ожулено лице.
Холщайн извади една изтривалка от червената кола, постави я на радиатора, разкъса едно яке на две и
