големи сюнгери, тежки, мокри възглавници. Полазиха го тръпки. Върна се назад и се спря пред училищната сграда. Опита входната врата. Беше отключена. Отвори и нерешително влезе вътре. Спря се в голямото преддверие и се огледа. Почувствува потискащата училищна миризма и забеляза полуосветената стълба и боядисаните в тъмно врати, които водеха към салона и учителската стая. Не изпитваше нищо особено. Нито пренебрежение, нито ирония дори. Сети се за Велман. „Човек не трябва да се обръща назад“ — бе казал Велман. Имаше право. Гребер не усещаше нищо друго освен пустота. Целият жизнен опит, който бе натрупал след училищните години, беше противоположен на това, което бе учил тук. Нищо не бе останало. Бе преживял пълен провал.
Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната — възпоминание за убитите през Първата световна война. На всички партийни конгреси я украсяваха с елхови клонки и дъбови листа и директорът Шимел държеше военнолюбиви речи за отмъщение, велика Германия и предстоящо възмездие. Шимел имаше голям отпуснат корем и постоянно се потеше. Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още.
В училищния двор той срещна разсилния.
— Търсите ли някого? — запита старият човек.
— Не, не търся никого.
Грабер се насочи към изхода. Но се сети нещо и се върна.
— Знаете ли къде живее Полман? — запита той. — Господин Полман, който беше тук учител?
— Господин Полман не е вече на служба.
— Зная. Къде живее? Разсилният се огледа.
— Няма кой да чуе — каза Гребер. — Къде живее?
— По-рано живееше на „Янплац“ 6. Дали още живее там, не зная. Да не би да сте били тук ученик?
— Да. Шимел все още директор ли е?
— Разбира се — отвърна разсилният учудено. — Разбира се, все още. Защо да не е вече?
— Да — каза Гребер. — Защо ли?
Тръгна си. След четвърт час забеляза, че не знае къде се намира. Мъглата бе станала по-гъста и в развалините той бе загубил посоката. А разрушенията изглеждаха навсякъде еднакви и улиците не можеха да се различат една от друга. Изпитваше особено чувство — като че ли се бе заблудил сам в себе си.
Мина известно време, докато намери пътя за „Хакенщрасе“. След това изведнъж се появи вятър и мъглата започна да се носи на вълни като безшумно тайнствено море.
Стигна до къщата на своите родители. Не намери никакво известие. Тъкмо се готвеше да си върви, когато чу странни звуци — като от струна на арфа. Озърна се. Докъдето му стигаше погледът улицата беше пуста. Звуците се появиха отново, сега по-остри и по-стенещи, като че ли някоя невидима сирена даваше тревожни сигнали в падналата над морето мъгла. Ето отново — по-ниско, след това по-високо, неравномерно и все пак на равни промеждутъци. Струваше му се, че иде някъде от въздуха, сякаш някое невидимо същество свиреше на арфа върху покривите. Наострил слух, Гребер се мъчеше да открие посоката на тайнствения напев. Тоновете се нижеха един след друг, като че ли бяха навсякъде, като че идеха отвсякъде, силни и властни — понякога откъслечни, понякога като неразбит акорд на безкрайна скръб.
„Пазачът от противовъздушната защита — помисли си той. — Лудият, кой друг?“ Той се отправи към къщата, от която бе останала само фасадата, и отвори бързо вратата. Някой, който седеше в едно кресло, скочи на крака. Гребер съзря, че това е зеленото кресло, което бе видял върху развалините на бащината си къща.
— Какво има? — запита пазачът уплашено и грубо. Гребер веднага забеляза, че той няма инструмент в ръцете си. Тоновете продължаваха да звучат.
— Какво е това? — запита той. — Откъде идва?
Пазачът приближи мокрото си лице до неговото.
— А, войникът! Защитникът на родината! Какво е това ли? Не чувате ли? Това е реквием за затрупаните! Изровете ги! Изровете ги! Спрете убийствата!
— Глупости.
Гребер вдигна очи към мъглата, която редееше. Забеляза нещо като черен кабел, който се люлееше от вятъра. При всяко негово поклащане тайнственият звук се носеше подобно на тон. Внезапно той се сети за пианото, което бе видял да виси с откъснат капак високо сред развалините. Кабелът биеше оголените струни.
— Пианото е! — каза той.
— Пианото е! — повтори пазачът след него, имитирайки го. — Какво ли разбирате от това вие, безмилостен убиецо? Това е камбана за умрелите. Вятърът я бие! Небето моли с нея за милост. Чуваш ли ти, стрелящ автомат — за милост, която не се среща вече на земята. Какво ли знаете вие за смъртта, вие специалистът в разрушенията? И как бихте могли да знаете? Тези, които я причиняват, не знаят нищо за нея.
Той се наведе и прошепна:
— Мъртвите са навсякъде. Те лежат под развалините със смачкани лица и скръстени ръце, но скоро ще възкръснат и ще ви прогонят.
Гребер се върна на улицата.
— Ще ви прогонят — повтаряше пазачът след него. — Ще поставят на подсъдимата скамейка всеки един от вас, за да бъде съден от мъртвите.
Гребер не го виждаше повече в тъмнината. Чуваше само идващия от раздраната мъгла прегракнал глас.
— Защото злото, което причинявате на последния от моите братя, го правите на самия мен, казва Всевишният…
Гребер продължи нататък.
— Върви по дяволите! — измърмори той. — Върви по дяволите и се зарови сам под развалините, на които си клекнал като гарван! — Ускори крачките си. „Мъртви — каза си той с огорчение. — Мъртви, мъртви! Омръзнаха ми. Не съм се върнал за тях, а за да видя дали е останала брънка живот в тази пустиня.“
Той позвъни. Вратата се отвори веднага, като че ли някой стоеше зад нея.
— А, вие ли сте? — възкликна изненадано госпожа Лизер.
— Да, аз — отвърна Гребер. Той бе очаквал да види Елизабет. Младата девойка се появи незабавно. Този път госпожа Лизер се прибра в стаята, без да каже нито дума повече.
— Влез, Ернст — каза Елизабет. — Ей сега ще бъда готова.
Той я последва.
— Това най-хубавата ти рокля ли е? — я запита той, като посочи с очи черния пуловер и черната пола, с които беше предишната вечер. — Забрави ли, че ще излезем тази вечер?
— Наистина ли имаше такива намерения?
— Разбира се. Я ме погледни. Аз съм с парадната униформа на един подофицер. Един другар ми я намери. Станах мошеник само за да мога да ида с теб в Хотел „Германия“, а не зная още дали там не пускат само от лейтенант нагоре. Вероятно това ще зависи от теб. Нямаш ли друга рокля?
— Да. Но…
Гребер забеляза водката на Биндинг на масата.
— Зная какво мислиш — каза той. — Забрави го. Забрави и госпожа Лизер, и съседите. Никому не вредиш, това е единственото, което сега има значение. А ти трябва да излезеш, защото иначе ще полудееш. Вземи, пийни глътка водка.
Той напълни една чаша и й я подаде. Тя я изпи до дъно.
— Добре — каза тя. — Ще се приготвя набързо. Бях почти готова, но не знаех дали не си забравил. Сега излез от стаята, докато се преоблека. Не бих искала госпожа Лизер да ме обвини в проституция.
— Този път няма да уцели. С войници подобно нещо се счита за патриотизъм. Въпреки това аз ще те чакам вън. На улицата, не в преддверието.
Той започна да се разхожда по улицата. Мъглата беше намаляла, но между голите стени на къщите димеше като в пералня. Един прозорец шумно се отвори. В рамката от светлина се появи Елизабет с голи
