рамене и две рокли в ръце. Едната златисто-кафява, а другата — тъмна, с неопределен цвят. Те се вееха като знамена на вятъра.
— Коя? — запита тя.
Той показа златистата. Тя кимна с глава и затвори прозореца. Той се огледа. Никой не бе забелязал нарушението на противовъздушните разпореждания.
Гребер продължи да ходи напред-назад. Нощта бе станала по-плътна. Дневната умора, особеното му настроение тази вечер и решението да обърне гръб на миналото се бяха превърнали в лека възбуда и неспокойно очакване.
Елизабет се показа на вратата. Тя се приближи бързо, гъвкава и стройна. Изглеждаше по-висока в дългата златиста рокля, върху която блещукаше слабата светлина. Лицето й също беше променено. Като че ли бе по-тясно и главата изглеждаше по-малка. Трябваше да мине един миг, за да може Гребер да открие, че това е така, защото бе облечена в рокля, която не й закриваше врата.
— Видя ли те госпожа Лизер?
— Да. Глътна си езика. Тя би искала винаги да ме вижда облечена в кълчища и с пепел на главата, като тези, които изкупуват греховете си. За момент почувствувах съжаление към нея.
— Съжаляват се винаги тези, които не заслужават.
— Не беше само съжаление. И страх. Мислиш ли…
— Не — отвърна Гребер. — Нищо не мисля. А и тази вечер искам да не мисля за нищо. Достатъчно мислихме и се страхувахме досега. Нека опитаме дали чисто и просто не можем малко да се порадваме.
Хотел „Германия“ се намираше между две разрушени здания, като богата дама между обеднели роднини. От двете страни на хотела развалините бяха грижливо прибрани на купчина. Поради това разрушените сгради нямаха страшния изглед на място, където е бродила смъртта. Те не дразнеха окото.
Портиерът погледна с пренебрежителен поглед униформата на Гребер.
— Къде е ресторантът? — запита Гребер с остър глас, преди той да успее да каже нещо.
— В дъното, вдясно от салона, господине. Попитайте моля за оберкелнера Фриц.
Те пресякоха салона. Един майор и двама капитани минаха покрай тях. Гребер отдаде чест.
— Тук изглежда гъмжи от генерали — каза той. — На горния етаж се намират канцелариите на няколко военни комисии.
Елизабет се спря.
— Неразумно е това, което правиш. А ако забележат, че не си подофицер?
— Какво искаш да забележат? Не е толкова мъчно човек да се държи като подофицер. Аз бях някога такъв.
Дрънкайки шпорите си, се показа един полковник с някаква ниска слаба жена. Той отмина, без да погледне Гребер.
— Какво ще стане, ако те открият? — запита Елизабет.
— Нищо особено.
— Могат ли да те разстрелят? Гребер се засмя.
— Мисля, че няма да го направят, Елизабет. Прекалено сме им необходими на фронта.
— Тогава какво може да ти се случи?
— Твърде малко. Може би няколко седмици арест. Няколко седмици почивка. Все едно отпуска. Не могат да сторят нищо на човек, който и без това е осъден след две седмици да се връща на фронта.
От коридора вдясно се появи оберкелнерът Фриц. Гребер му бутна в ръката една банкнота. Фриц я прибра бързо, не им създаде никакви спънки.
— В ресторанта, за вечеря, разбира се — заяви той и с достойнство тръгна пред тях.
Настани ги на маса, скрита зад една колона, и се оттегли с отмерени крачки. Гребер се огледа.
— Точно това, което исках. Трябва ми малко време, за да свикна, а ти? — Той погледна Елизабет. — Ти навярно не — каза той с изненада. — Изглеждаш като постоянен клиент.
Появи се един дребен стар келнер, който имаше вид на марабу. Той донесе листа за ядене. Гребер го взе, сложи в него една банкнота и го върна обратно на келнера-марабу.
— Бихме искали нещо извън листа. Какво имате?
Марабуто го погледна бездушно.
— Нямаме нищо, което да не е в листа.
— Добре тогава. Донесете ми засега една бутилка „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. Х. от Мум. Да не е много изстудено.
Погледът на келнера се оживи.
— Разбрано, господине — каза той с внезапно уважение. След това се наведе напред. — Случайно имаме малко камбали от Остенде. Съвсем пресни. Към това може би една белгийска салата и няколко картофа с магданоз.
— Добре, а какво имате за ордьовър? Разбира се, не черен хайвер за виното.
Марабуто се оживи още повече.
— Разбира се, не. Но имаме още малко Страсбургски гъши дроб.
Гребер кимна с глава.
— А след това ви препоръчвам парче холандско сирене. Ще почувствувате целия букет на виното.
— Отлично.
Марабуто изчезна видимо възбуден. В първия момент той сигурно бе взел Гребер за войник, който случайно е попаднал тук. Сега виждаше в него познавач, който случайно е станал войник.
Елизабет слушаше учудена разговора.
— Ернст — каза тя, — откъде знаеш всичко това?
— От моя другар Ройтер. Тази сутрин нямах никаква представа. Той е толкова голям познавач, че с това си е докарал подагра. Тя обаче сега го спасява от фронта. Грехът винаги е възнаграден.
— А триковете, бакшишите и листа за ядене?
— Всичко е от Ройтер. Той е тук като у дома си. Научи ме също и на непринудено светско държане към келнерите.
Елизабет изведнъж започна да се смее — топъл, сърдечен, нежен смях.
— Никога не съм те виждала такъв — каза тя.
— И аз теб никога такава, каквато си сега. — Той я погледна. Никога по-рано не бе я гледал така.
Когато се смееше, тя се променяше напълно. Все едно, че внезапно се отваряха всички прозорци на една тъмна къща.
— Роклята ти е много хубава — каза той малко срамежливо.
— Тази рокля е на майка ми. Снощи я поправих и нагодих за себе си. — Тя се засмя. — Не бях съвсем неподготвена, както изглеждах, когато дойде.
— Нима можеш да шиеш? Не ти личи.
— Преди не можех, но се научих. Сега всеки ден по осем часа шия войнишки шинели.
— Наистина ли? Да не си граждански мобилизирана?
— Да. Аз самата поисках. Мисля, че с това ще помогна на баща си.
Гребер поклати глава, като я гледаше.
— Не ти отива. Така, както и името ти. Кой го е избрал?
— Майка ми. Тя произхожда от Южна Австралия. Имаше вид на италианка и се надяваше, че ще стана руса със сини очи и затова трябва да се казвам Елизабет. Въпреки разочарованието си, тя ми даде това име.
Марабуто се появи с бутилката вино в ръка. Той я държеше като скъпоценност и напълни внимателно чашите.
— Донесох ви съвсем тънки, обикновени кристални чаши. Така цветът се вижда най-добре. Или бихте искали римски чаши?
— Не. Тънки, прозрачни чаши.
Марабуто кимна и отхлупи един сребърен поднос. Розови парчета гъши дроб и черни гъби бяха наредени във венец върху треперещо желе.
— Съвсем пресни, от Елзас — заяви той с гордост. Елизабет се засмя.
