поиска военната книжка. Лека нощ.
Той я притегли до себе си. Тя се отпусна. Почувствува я в ръцете си и сякаш всичко наоколо се разтопи, той я искаше и не искаше нищо друго освен нея, държеше я здраво в ръцете си и я целуваше. Имаше дивото желание да не я пуска. И все пак я пусна.
Върна се отново на „Хакенщрасе“. Спря се пред къщата на родителите си. Лъчите на луната проникваха през мъглата. Той се наведе, след това дръпна трескаво поставената между двата камъка бележка. На единия й ъгъл бе написано нещо с дебел молив. Той извади фенерчето си. „Явете се в Главната поща, гише N15“ — прочете той.
Погледна неволно часовника си. Беше вече твърде късно, пощата бе затворена нощем и преди осем часа сутринта не можеше нищо да научи. Но утре най-сетне ще знае вече нещо. Той сгъна бележката и я сложи в джоба си. След това се отправи през замрелия град към казармата. Чувствуваше се толкова леко, като че ли се движеше в безтегловност, обгърнат от безвъздушно пространство, от което не му се искаше да излезе.
12
Една част от пощата не бе разрушена. Всичко останало бе срутено и изгоряло. Навсякъде се блъскаха хора. Гребер трябваше да чака известно време. Дойде му редът и той показа бележката с известието.
Чиновникът от гише N15 му я върна обратно.
— Имате ли документ за самоличност?
Гребер бутна през отвора военната си книжка и разрешението си за отпуска. Чиновникът ги разгледа внимателно.
— Какво има? — запита Гребер. — Някакво известие?
Чиновникът не отговори. Стана от мястото си и изчезна в задното помещение. Гребер чакаше и гледаше вторачено книжката си, която бе останала разтворена на масата.
Чиновникът се върна с малък пакет в ръка. Той сравни още веднъж адреса с удостоверението за отпуска. След това мушна пакета под телената решетка.
— Подпишете се тук.
Гребер видя на пакета почерка на майка си. Изпратила го е на фронта и оттам са го върнали обратно. Погледна адреса на подателя. Все още беше „Хакенщрасе“. Той взе пакета и подписа разписката.
— Само това ли е? — запита той. Чиновникът го погледна.
— Мислите ли, че нещо сме задържали?
— Не исках да кажа това. Мислех, че може би вече имате новия адрес на родителите ми.
— Това не е наша работа. Питайте горе на първия етаж, където разпределят писмата.
Гребер се качи горе. Първият етаж бе само наполовина с покрив. Над останалата част се виждаше небе.
— При нас няма нов адрес — каза жената, която стоеше на гишето. — Иначе нямаше да изпратим пакета на „Хакенщрасе“. Но вие все пак можете да запитате раздавача от вашия район.
— Къде е той?
Жената погледна часовника си.
— В момента разнася писма. Ако дойдете днес следобед към четири часа, ще го намерите. Тогава се разпределя пощата.
— Може ли той да знае адреса, щом като вие тук не го знаете?
— Разбира се, че не. Нали той от нас ще го получи, Но това ще ви успокои. Такива сме ние хората. Или не сте съгласен с мен?
— Изглежда.
Гребер взе пакета и слезе по стълбите. Погледна датата. Пакетът е бил изпратен преди три седмици. Докато отиде до фронта е минало доста време, но оттам се е върнал много бързо. Той застана в един ъгъл и разгъна кафявата хартия. В пакета имаше един изсъхнал козунак, чифт вълнени чорапи, пакет цигари и писмо от майка му. Гребер прочете писмото. В него нямаше нищо за нова квартира или за въздушни нападения. Той сложи писмото в джоба си и почака, докато се успокои. След това излезе на улицата. Колкото и да си казваше, че може би скоро ще дойде второ писмо с новия адрес, му бе по-тежко откогато и да било.
Реши да иде у Биндинг. Може би той имаше някакви новини.
— Влизай, Ернст! — извика Алфонс. — Тъкмо сме отворили една специална бутилка. Ще ни помогнеш да я изпием.
Биндинг не беше сам. Един есесовец се бе полуизлегнал на големия диван, под картината на Рубенс. Приличаше на човек, който е паднал и не може да стане. Есесовецът беше слаб човек с намръщено лице и толкова светлорус, че веждите и миглите му не личаха.
— Това е Хайни — каза Алфонс с известно уважение. — Хайни, укротителят на змии. А това е моят приятел Ернст, в отпуска от руския фронт.
Хайни бе вече доста пийнал. Очите му изглеждаха съвсем бледосини. Устата му беше малка.
— Русия — промърмори той. — И аз съм бил там. Хубави времена бяха! По-хубави отколкото тук. Гребер погледна Биндинг въпросително.
— Хайни вече гаврътна една бутилка — каза Алфонс. — Нещастен е. Бащината му къща е бомбардирана. На близките му нищо не се е случило. Всички са били в скривалището. Но от жилището няма следа.
— Четири стаи! — изръмжа Хайни. — Все нови мебели. Пиано също. Прекрасно пиано. Хубав тон! Тези свини!
— Хайни ще си отмъсти за пианото. Ела, Ернст, какво ще пиеш? Хайни, пийни коняк. Тук има водка, кюмел4 и всичко, каквото ти се иска.
— Нищо няма да пия. Минах само, да те запитам дали не си научил нещо.
— Все още нищо ново, Ернст. Тук, в околностите, родителите ти ги няма. Поне не фигурират в никакви списъци. Няма ги и в селата. Или сами са заминали за някъде и не са съобщили, или са били евакуирани с някой конвой. Знаеш какво става днес. Тези свини бомбардираха цяла Германия. Ще мине известно време, докато съобщенията се оправят. Ела, пийни нещо. Поне една чашка можеш да си позволиш.
— Добре, една водка.
— Водка — измърмори Хайни. — Цели реки сме изпили! А след това я наливахме в гърлото на тия животни и я запалвахме. Правехме ги на огнепръскачки. Да видите само как подскачаха! Да си умреш от смях! Хубавото време в Русия!
— Какво? — запита Гребер.
Хайни не отговори. Той гледаше със стъклен поглед вторачено пред себе си.
— Огнепръскачки — мърмореше той. — Великолепна идея.
— За какво говори? — запита Гребер. Алфонс вдигна рамене.
— Хайни е преживял много. Беше при СД.
— При СД в Русия ли?
— Да. Изпий още една, Ернст.
Гребер взе шишето водка от масата от кована мед и го заразглежда. Кристалното питие се движеше в бутилката.
— Колко градуса е тази водка? Алфонс се засмя.
— Доста силна е. Шестдесет градуса. Русите я обичат силна.
„Обичат я силна — си помисли Гребер. — А когато е силна и се сипе на някого в гърлото и се запали, тогава гори.“ Той погледна Хайни. Беше срещал достатъчно физиономии на есесовци, за да знае, че това, което пияният Хайни говореше, не беше самохвалство. СД ликвидираше зад фронта хиляди хора с оправданието, че е необходимо да се създаде жизнено пространство за германския народ. То ликвидираше всички, които бяха нежелателни, най-често чрез разстрел. Но за да не станат масовите убийства прекалено скучни, есесовците измисляха понякога пълни с „хумор“ вариации. Гребер знаеше някои от тях, а за други му бе разказал Щайнбренер. Живите огнепръскачки бяха новост за него.
— Какво си се зазяпал в шишето? — запита Алфонс. — Няма да те ухапе. Сипи си една чашка.
