Гребер се намери изведнъж до бръснатата глава на един от наведените затворници. Той плъзна ръка в джоба си, измъкна от там пакет цигари и го изпусна в краката на затворника, като продължи да стои обърнат на другата страна.
— Много ви благодаря — каза той на обершарфюрера. — Ще се върнем утре в гората, за да продължим търсенето. По всяка вероятност тя е останала там.
— Няма защо. Хайл Хитлер! Моите сърдечни пожелания за сватбата.
— Благодаря.
Те вървяха мълчаливо един до друг дотогава, докато изгубиха от очи затворниците. Проясненото небе беше набраздено с дълги ивици розово-седефени облаци, които приличаха на ято розови фламинго.
— Не трябваше да постъпвам така — каза Елизабет. — Съзнавам го. Но — няма значение. Всички сме еднакви. Едва сме се отървали от една опасност и веднага сами доброволно се излагаме на нов риск.
Тя кимна с глава.
— Ти ни спаси с брошката. И с Хилдебранд. Наистина лъжеш чудесно.
— Това — каза Гребер — е всъщност единственото нещо, което нашият народ отлично научи през последните десет години. А сега, хайде да си ходим у дома.
Имам абсолютно право, официално подписано и парафирано, да живея в твоето жилище. Отказах се от леглото си в казармата, днес следобед си прибрах нещата от Алфонс и сега най-после се прибирам в къщи. Ще си позволя лукса да си поспя до късно, докато ти ще имаш куража да ставаш сутрин рано, за да печелиш хляба на семейството.
— Утре няма да ходя във фабриката. Имам два дни отпуска.
— Защо едва сега ми го казваш?
— Исках дори да те изненадам сутринта. Гребер поклати глава.
— Само без изненади, моля ти се. Нямаме време за тях. Всяка минута ни е необходима, за да се радваме. Всъщност, нека започнем веднага. Имаме ли достатъчно за закуска? Или да мина при Алфонс преди да се прибера?
— Имаме достатъчно.
— Добре. Тогава ще си позволим да закусим с голям шум. Ако искаш, ще изсвирим даже и Хохенфридбергския марш. А когато г-жа Лизер се появи, цялата трепереща от целомъдрено възмущение, ще пъхнем под носа й, под мръсния й нос на доносничка, нашата семейна книжка. Представяш ли си физиономията й, като види името на нашия свидетел-есесовец!
Елизабет се усмихна.
— Може и нищо да не каже. Завчера, когато ми предаваше половината кило захар, което ти ми беше оставял, неочаквано ми заяви, че си бил напълно порядъчен младеж. Бог знае какво я беше прихванало изведнъж, за да си промени така мнението! Знаеш ли защо?
— Нямам представа. Вероятно се дължи на поквара. Това е второто нещо, на което ни научиха през последните десет години.
18
Бомбардировката стана по обед. Денят беше мрачен и задушен, пълен с влага и изпарения. Облаците лежаха ниско. Огънят от експлозиите политаше към тях, сякаш земята биеше невидимия си противник с неговото собствено оръжие, за да го повали долу, във вихрушка от огън и разрушения.
Беше по обедната почивка, часът на най-голямото движение. Един отговорник от противовъздушната защита беше принудил Гребер да се прибере в близкото скривалище. Гребер беше помислил, че се касае само за обикновена тревога, обаче щом чу първите експлозии, той започна да си пробива път през тълпата, докато стигна до изхода на скривалището. В момента, когато вратата се отвори още веднъж, за да влязат няколко души, той изскочи навън.
— Назад! — извика отговорникът след него. — Никой няма право да стои навън! Само противовъздушната защита!
— Аз също съм от противовъздушната защита.
Той се втурна по посока на фабриката. Не знаеше дали ще успее да намери Елизабет, но знаеше, че фабриките представляват главната цел на атаките. Искаше поне да я потърси и отведе на друго място.
Стигна до ъгъла. На другия край на улицата една къща се издигна пред него бавно нагоре. Тя се пръсна във въздуха на части, които на свой ред се раздробиха и паднаха на земята, без особен шум, тихо и бавно. Гребер се просна цял в канавката, с ръце на ушите. Въздушният натиск на една втора експлозия го повдигна като с някаква гигантска ръка и го отхвърли няколко метра назад. Камъни падаха като градушка около него. И те падаха без шум в общия трясък. Той се изправи, залитна, разтърси силно глава, дръпна ушите си и се удари по челото, за да се отърве от замайването. За миг улицата пред него се превърна в буря от пламъци. Невъзможно беше да продължи нататък и се върна назад.
Хората тичаха срещу него с отворени уста и ужасени очи. Викаха, но той не можеше да чуе нито дума. Те минаха покрай него като глухонеми, обхванати от безумие. Следваше ги един мъж с дървен крак, носещ под мишница голям часовник с кукувица, топузите на който се влачеха по земята. След него вървеше едно овчарско куче с клюмнали уши. Пред входа на една къща беше застанало петгодишно момиченце с пеленаче в ръце. Гребер се спря.
— Тичай в най-близкото скривалище! — изкрещя той. — Къде са родителите ти? Защо са те оставили тук съвсем сама?
Момиченцето дори не го погледна. То държеше главата си наведена напред към стената. Гребер забеляза изведнъж един отговорник от противовъздушната защита, който му викаше нещо неясно. Той изкрещя на свой ред, без сам да се чуе. Отговорникът продължи да вика напразно и му направи знак да се скрие. Гребер махна с ръка и посочи двете деца. Като че ли двамата изпълняваха призрачна пантомима. Отговорникът се опита да го спре с едната си ръка, а с другата посегна към децата. В същия момент Гребер се почувствува внезапно откъснат от земята. За миг се намери във въздуха, като че ли нямаше никаква тежест и можеше да прави грамадни скокове по улиците, веднага след това сякаш се превърна в меко олово и исполински чук го сплеска към земята. Един гардероб със затворени врати прелетя над главата му като тромава допотопна птица. Мощна въздушна струя го сграбчи и го завъртя бързо, пламъци изригнаха от земята, яркожълт огън лизна небето, прегоря в нажежен бял цвят и се изсипа като проливен дъжд надолу. Гребер вдишваше огън, имаше чувството, че дробовете му горят, Той се строполи на земята, обгърна главата си с ръце, спря дишането си дотогава, докато почувствува, че ще се пръсне, и отвори очи. През сълзи и дим пред погледа му бавно изплува мътна картина, която се залюля за миг и остана неподвижна: разцепена на парчета стена, срутена назад върху една стълба и горе, на стълбата, набучено от раздробените стъпала, тялото на петгодишното момиченце — късата му карирана поличка отметната, крачката му разкрачени и оголени, ръчичките му скръстени, гърдите му пронизани от парче желязна ограда, заостреният връх на която стърчеше откъм гърба, а малко по-далеч — отговорникът от противовъздушната защита, легнал настрана, като умрял акробат, сякаш с повече стави, отколкото приживе, без глава и с малко изтекла кръв, прегънат на две, с крака, превити на раменете. Пеленачето беше изчезнало. То изглежда беше запратено другаде от бурята, която сега се връщаше отново, гореща и пламтяща, подгонила в обратния си път огъня. Гребер чу някой да вика до него: „Мръсници! Мръсници! Проклети мръсници!“ Вдигна глава към небето, огледа се и си даде сметка, че виковете идеха от самия него.
Скочи на крака и се затича нататък. Без сам да знае как, той се намери на площада пред фабриката. Тя изглеждаше незасегната, само един пресен кратер зееше близо до дясното й крило. Ниските, сиви постройки не бяха никъде ударени.
Отговорникът от противовъздушната защита на фабриката го спря.
— Жена ми е тук! — изкрещя Гребер. — Пуснете ме да вляза.
— Забранено! Най-близкото скривалище е от другата страна, оттатък, където свършва площадът.
— Дявол да го вземе! Кое всъщност не е забранено в тази страна? Махнете се от пътя ми или…
Отговорникът посочи към двора. Там се издигаше малък кръгъл бункер от железобетон.
— Картечница — каза той — и един часовой. Войник като теб! Хайде, влизай, щом като искаш, глупак с глупак!
Гребер не се нуждаеше от повече обяснения. Целият двор се намираше под обсега на
