Гребер изтръпна, като се видя в огледалото. Ушите му стърчаха като отлепени от високо подстриганата му глава.
— На какво мирише? — попита Гребер, тъй като още си спомняше за ароматичната сол на Алфонс.
— Мирише на брилянтин, на какво друго искате да мирише? Френски е.
Гребер доближи бурканчето до носа си. Брилянтинът миришеше само на стара гранясала мазнина. Ерата на плодоносните победи беше вече далеч. Той погледна косата си. Там, където бе останала по-дълга, стърчеше нагоре на снопчета.
— Добре, сложете брилянтин — каза той. — Само че малко.
Плати и се върна при шивача.
— Връщате се много рано — избоботи кенгурото, като го видя да влиза.
Гребер не възрази. Седна и се загледа в шивача, който гладеше панталона му. Прекалената горещина започна да го приспива. Войната му се стори изведнъж далечна. Мухите бръмчаха, ютията съскаше върху влажния плат и малката стаичка беше изпълнена с необичайна и отдавна забравена сигурност.
— Това е всичко, което можах да направя. Шивачът подаде на Гребер панталона. Той го разгледа. Петното беше почти изчезнало.
— Много добре — каза Гребер. Панталонът миришеше на бензин, но той не каза нищо. Преоблече се набързо.
— Кой ви подстрига? — попита го шивачът. — Една жена, чийто мъж е мобилизиран.
— Изглежда като че ли сам сте се подстригали. Не мърдайте.
Кенгурото клъцна няколко непослушни кичура коса с огромните си ножици.
— Ето, така е малко по-добре.
— Колко ви дължа? Шивачът му смигна.
— Хиляда марки или абсолютно нищо. Значи абсолютно нищо, нали? Сватбен подарък.
— Много ви благодаря. Знаете ли къде има цветарница?
— Има една на „Шприенщрасе“. Магазинът беше отворен. Две жени стояха в него и се пазаряха с продавачката за един траурен венец.
— Шишарките по него са истински — обясняваше продавачката. — Така струва винаги малко по- скъпо.
Едната от двете жени я гледаше възмутено. Дебелите й меки бузи трепереха.
— Но това е кражба! — каза тя. — Кражба! Ела, Мина. Ще намерим на друго място по-евтин венец.
— Можете и да не го вземете — каза продавачката обидено. — Лесно ще продам стоката си.
— При тези цени?
— О, да, точно при тези цени! Нямам достатъчно стока и до вечерта всичко се продава, уважаеми госпожи!
— Вие сте спекулантка, която използува войната!
Двете дами напуснаха с достойнство магазина. Продавачката пое дълбоко дъх, като че ли искаше да извика нещо след тях, но забеляза Гребер и се обърна към него. Изведнъж по лицето й се появиха две червени петна.
— А вие какво ще обичате? Венец или траурни букети? Както виждате, магазинът не е голям, но имам много хубави букети от борови клончета.
— Не е за погребение — каза Гребер.
— Тогава за какво? — измърмори продавачката объркана.
— Искам да купя цветя.
— Цветя ли? Имаме лилии…
— Не искам лилии. Нещо за сватба.
— Но лилиите са тъкмо за сватба, господине! Те са символ на невинност и девственост.
— Права сте. Но нямате ли рози?
— Рози! По това време? Откъде? Във всички парници сега отглеждат зеленчуци! Изобщо много е мъчно да получим каквато и да е стока.
Гребер разгледа изложените цветя. Най-после откри букет нарциси зад един венец във формата на пречупен кръст.
— Дайте ми това. Продавачката взе букета и го изтърси от водата.
— За съжаление принудена съм да ви го увия във вестник. Нямаме вече никаква друга хартия.
— Няма значение.
Гребер плати нарцисите и излезе. Веднага се почувствува неловко с цветята в ръка. Минувачите сякаш го гледаха неодобрително. Той държеше букета с цветята надолу. След това се помъчи да го скрие под мишницата си. Вниманието му бе привлечено от единия ъгъл на вестника, с който беше обвит букетът. До жълтите цветя се виждаше снимката на мъж с разпенени уста. Това беше фотографията на председателя на един народен съд. Гребер прочете текста. Четирима души били екзекутирани, защото вече не вярвали в германската победа. Главите им били отсечени с брадва. Гилотината беше много отдавна изоставена. Смятаха я за прекалено хуманна. Гребер смачка вестника и го захвърли надалеч.
Чиновникът имаше право — Службата за гражданското състояние се намираше в гимнастическия салон на основното училище. Един служител беше седнал пред няколко въжета за катерене, долните краища на които бяха прикрепени към стената. Между тях висеше един портрет на Хитлер в униформа, а под него пречупен кръст с германски орел.
Трябваше да почакат. Един възрастен войник беше пред тях. Той беше придружен от една жена, която носеше на гърдите си златна брошка във формата на кораб с платна. Войникът изглеждаше развълнуван, жената — спокойна. Тя се усмихваше на Елизабет така, като че ли бяха съзаклятнички.
— Свидетелите? — каза чиновникът. — Къде са свидетелите ви?
Войникът избърбори нещо смутено. Той не беше довел никакви свидетели.
— Аз мислех, че при военните бракове няма нужда от свидетели — най-после успя да произнесе той.
— Само това липсваше! При нас си има ред! — възкликна служителят.
Войникът се обърна към Гребер.
— Искаш ли да ни услужиш, другарю? Ти и госпожицата? — попита той. — Само ще се подпишете.
— Дадено. След това и вие ще се подпишете за нас. И аз мислех, че няма нужда от свидетели.
— Като че ли имахме време да мислим и за това!
— Всеки трябва да мисли за своите граждански задължения! — издекламира отсечено чиновникът. По всичко изглеждаше, че смята небрежността за лична обида. — Нима бихте отишли на фронта ей така, без оръжие?
Старият войник го гледаше слисан.
— Но това е съвсем друго нещо. Свидетелят да не е оръжие?
— Никога не съм твърдял такова нещо. Направих просто едно сравнение, Е добре, къде са ви свидетелите?
— Ето, другарят и госпожицата. Чиновникът погледна Гребер с досада. Такова просто разрешение на въпроса не му се харесваше.
— Имате ли лични карти? — запита той Гребер, като очакваше отрицателен отговор.
— Ето. Ние също идваме, за да сключим брак.
Чиновникът взе документите, като си мърмореше нещо. Той вписа в регистъра имената и презимената на Гребер и Елизабет.
— Подпишете се тук.
И четиримата се подписаха.
— Поздравлявам ви от името на фюрера — каза с леден тон чиновникът на войника и жена му. — Вашите свидетели? — обърна се след това той към Гребер.
— Господинът и госпожата — каза Гребер, като посочи двойката.
Чиновникът поклати глава.
— Мога да разреша само на единия от двамата да бъде свидетел — заяви той.
— Защо? Как можахме ние и двамата да им бъдем свидетели?
— Да, но вие сте неженени. Сега те представляват съпружеска двойка. За свидетели се изискват две
