Бьотхер въздъхна тъжно.
— Колко е висока? — попита Фелдман заинтересуван.
— Какво?
— Колко е висока жена ти?
— Около метър и шестдесет. Защо?
— Значи тогава е нормална на тегло.
— Нормална на тегло ли? Какви ми ги дрънкаш?
Бьотхер гледаше втренчено Фелдман с широко разтворени очи. — Не е за мен такова нормално тегло! За мен това е кука! Какво ме интересува мен твоето нормално тегло. Искам жена ми да стане като преди, хубава, със задник, върху който да могат да се чупят орехи, а не с такова мизерно кафеено зърно като сега! За какво мислите, че се бия? За едно кафеено зърно ли?
— Биеш се за нашия любим фюрер и за скъпото си отечество, а не за задника на жена си — каза Ройтер. — След три години на фронта трябва най-после да започнеш да ги разбираш тия работи.
— Задник ли? Кой говори за задник. — Бьотхер поглеждаше ядосано и безпомощно ту един, ту друг. — Бия се… бия се… за каквото ми харесва, за собствения си живот! А за всичко друго пет пари…
— Стой! — прекъсна го Ройтер с предупредителен жест. — Бий се за каквото искаш, но не го казвай никому! И се радвай, че си намерил жена си здрава и читава.
— Разбира се, че се радвам! Но какво й пречи да бъде жива и да бъде дебела и хубава както преди?
— Слушай бе, Бьотхер! — каза Фелдман. — Такива малки нещастия могат лесно да се поправят. Подложи я на режим на угояване.
— Угояване ли? Лесно се казва! А с какво? С нашите купони ли?
— Справи се някак си другояче.
— Благодаря за добрите съвети! — каза Бьотхер с горчивина и ирония. — Остават ми обаче само три дни отпуска. Как е възможно да я накарам да напълнее за три дни? Да приемем дори, че се къпе по цял ден в рибено масло и че се храни по седем пъти на ден, най-много да наддаде няколко кила. Ах, другари! В какво мръсно положение се намирам!
— Защо пък? Нали имаш още дебелата келнерка, за да те утеши?
— Именно затова! Зарекъл се бях, щом намеря жена си, да не виждам келнерката. Аз съм семеен човек, а не някакъв си женкар. Само че сега предпочитам все пак келнерката.
— Истината е, че ти си крайно несериозен човек — отсече Ройтер.
— Не съм несериозен! — запротестира Бьотхер. — Напротив, и най-дребните неща ме засягат дълбоко! Иначе щях да бъда щастлив. Само че вие не можете да ги разберете тези работи! Простаци с простаци!
Той им обърна гръб и хвърли последните си неща в раницата.
— Намери ли си квартира, в която да живееш с жена си? — попита го Гребер. — Или може би имаш жилище от по-рано?
— Разбира се, че не! То е разрушено от бомбардировките. Предпочитам обаче да спя в някоя разрушена маза, отколкото да остана и ден повече тука. Единственото нещастие е, че жена ми вече никак не ми хваща окото. Продължавам да я обичам, разбира се, може ли другояче, щом като сме женени, само че така, както е сега, вече никак не ми харесва. Не зависи от мене, нали? Какво да се прави? Тя, разбира се, го забеляза.
— Колко дни отпуска имаш още?
— Три дни.
— За три дни можеш малко да се преструваш.
— Другарю — каза спокойно Бьотхер, — в леглото една жена може да се преструва, но не и един мъж. — Повярвайте ми, по-добре щеше да бъде да се бях върнал на фронта, без да съм я видял. Тази среща няма да послужи за нищо друго, освен да причини мъка и на двама ни.
Той преметна раницата на рамо и се отдалечи. Ройтер го проследи с очи. После се обърна към Гребер.
— Ами ти? Какво става с тебе?
— Отивам в канцеларията на батальона. Може би ще ми трябват специални документи, за да се оженя. Ройтер се засмя иронично.
— Изглежда, че липсата на щастие на твоя другар Бьотхер не ти прави никакво впечатление?
— Не. Имам си други грижи.
— Става дебело — каза писарят на батальона. — Става дебело на фронта. Знаеш ли какво прави човек, когато стане дебело?
— Клинчи — отговори Гребер. — И децата го знаят. Мен обаче какво ме интересува? Аз имам отпуска.
— Ти си мислиш, че имаш отпуска — поправи го писарят. — Ами ако ти покажа какво пристигна днес?
— Кажи най-сетне.
Гребер измъкна пакет цигари от джоба си и го постави на масата. Почувствува, че малко по малко стомахът му започва да се свива.
— Става дебело — повтори секретарят. — Тежки загуби. Искат веднага подкрепление. Отпускарите, които нямат важни причини за оставане, трябва да заминат незабавно. Ясно ли ти е?
— Да. Какви са тези важни причини?
— Смърт на близък роднина, уреждане на неотложни семейни въпроси, тежко боледуване… — изброи писарят.
Той взе пакета цигари.
— Изчезвай значи! Стани невидим. Щом не могат да те намерят, няма да те изпратят обратно. Бягай от казармата като от чума. Спотайвай се някъде до края на отпуската. Върни се чак тогава. Какво може да ти се случи? Да те накажат за това, че не си си оставил адреса? И без това се връщаш на фронта. Ясно ли е?
— Ще се женя — каза Гребер. — Това важна причина ли е?
— Ще се жениш ли?
— Да. Затова именно съм дошъл. Исках да узная дали имам нужда от нещо друго освен от военната си книжка.
— Женитба! Това е може би причина. Казвам може би.
Писарят запали цигара.
— Може би е причина, но защо да рискуваш? Понеже си войник, военната книжка ти е достатъчна, за да се ожениш. Ако въпреки това имаш нужда от нещо друго, ела при мен. Ще уредя всичко тихомълком. Нямаш ли нещо по-хубаво да си облечеш? Нима ще се жениш в походна униформа?
— Не мога ли да си сменя униформата тук?
— Върви в склада — каза секретарят. — Обясни на завеждащия, че ще се жениш. Кажи му, че аз те пращам. Нямаш ли още няколко цигари екстра?
— Нямам в мене. Но бих могъл да донеса още един пакет.
— Не за мен. За фелдфебела.
— Ще видя. Знаеш ли дали жената има нужда от специални документи, за да сключи военен брак?
— Нямам представа. Смятам, че не. Всичко е опростено. — Писарят погледна часовника си. — Върви веднага в склада. Фелдфебелът сега е там.
Гребер тръгна към зданието, където се намираше складът. Трябваше да се качи чак на тавана. Фелдфебелът, който завеждаше склада, беше дебел и имаше две различни по цвят очи. Едното беше от неестествено синьовиолетов цвят, като виолетка, а другото — светлокафяво, като лешник.
— Не се пулете като теле — изръмжа той веднага. — Никога ли не сте виждали стъклено око?
— Виждал съм. Но не с толкова различен цвят.
— Идиот, то не е мое! — Фелдфебелът си сложи пръста на виолетовото око. — Един другар ми го даде на заем. Моето го изпуснах вчера на плочите в двора, то беше кафяво. Много са чупливи тези работи! Би трябвало да ги правят от целулоид.
— Това е запалителна материя — забеляза Гребер.
