Фелдфебелът го погледна. Усмихна се, като видя медалите на Гребер.
— И това е вярно. Само че не мога да ви дам никаква униформа. Много съжалявам. Всички в склада са по-лоши от вашата.
Той като че ли се взираше в него със синьото си око. Кафявото око изглеждаше по-уморено. Гребер остави на масата една кутия от цигарите на Биндинг. Лешниковото око прояви жив интерес. Фелдфебелът се обърна кръгом и се върна скоро с една куртка.
— Това е всичко, което имам.
Гребер не се докосна до куртката. Той измъкна от джоба си малка плоска бутилка с коняк, която носеше за всеки случай, и я остави до цигарите. Фелдфебелът изчезна и този път донесе една по-хубава куртка и един почти нов панталон. Гребер прегледа най-напред панталона. Като го разгръщаше, забеляза, че фелдфебелът го беше сгънал така, че да прикрие едно тъмно петно, голямо колкото длан. Гребер погледна мълчаливо петното, а после коняка.
— Не е от кръв — обясни фелдфебелът, — чист зехтин. Собственикът му се върна от Италия. Малко бензин и петното ще изчезне.
— Ако беше така лесно, защо го е сменил, вместо да го изчисти сам?
Фелдфебелът се усмихна. Показа се изкуствената му челюст.
— Добър отговор. Въпросният тип обаче искаше да има такава униформа, която да мирише на фронт. Горе-долу като тази, която вие носите. Прекарал беше две години в една канцелария в Милано, а пишеше писма на годеницата си от фронта. Не можеше да се върне в къщи с нов панталон, върху който е паднала само една салатиера. Това ми са най-хубавите панталони, честна дума!
Гребер не повярва нито дума, но нямаше нищо повече у себе си, което да предложи на фелдфебела. Все пак той поклати глава отрицателно.
— Хайде, добре тогава — каза фелдфебелът. — Ще ви направя друго предложение: вземете тази униформа и си запазете вашата. Така ще имате една униформа в повече. Съгласен ли сте?
— Не ви ли трябва старата за отчитане?
— Отдавна вече броят на униформите в склада не отговаря на този по книгите!
Фелдфебелът махна с ръка. На синьото му око попадна прашен слънчев лъч, промъкнал се през прозореца.
— Нима още съществува нещо, което да отговаря на това, което трябва да бъде?
— Не.
— Е, тогава?
Като минаваше покрай градската болница, той се спря. Спомни си, че бе обещал да посети Мюциг. Поколеба се за миг, после влезе. Отстъпи пред суеверното вярване, че едно добро дело може би ще подобри собствената му съдба.
Ампутираните бяха настанени на първия етаж. Партерът беше зает от тежко ранените, които не можеха да стават, и неотдавна оперираните. Така беше по-лесно да ги пренасят в скривалището в случай на тревога. В случай на нужда ампутираните можеха да се оправят и без чужда помощ. Поради това ги бяха поставили на по-горен етаж. При тревога можеха да си помагат един на друг. Двама с по една ръка можеха при нужда да помогнат на някой без крак да слезе до скривалището, докато санитарите пренасят тежко ранени. Мюциг засия, като видя Гребер.
— Ти, тук? Напълно бях убеден, че няма да дойдеш.
— И аз също — отговори Гребер. — Но както виждаш, дойдох.
— Много мило от твоя страна, Ернст. Тъкмо и Щокман е тук. Нали бяхте заедно в Африка?
— Да.
Щокман беше загубил дясната си ръка. Той играеше „скат“ с двама други инвалиди.
— Я виж ти, Ернст! — възкликна той. — Какво ти се е случило?
Погледът му се плъзна изпитателно по Гребер. Той потърси неволно раната, която би обяснила завръщането на стария му другар.
— Нищо — отговори Гребер. Всички го гледаха изпитателно.
— В отпуска съм — прибави той почти шепнешком. Чувствуваше се едва ли не виновен, защото беше здрав.
— Помислих, че достатъчно си пострадал в Африка и те връщат окончателно в къщи.
— Не, както виждаш. Позакърпиха ме, за да ме експедират след това в Русия.
— Имал си щастие все пак. Аз също. Всички други са в плен. Не можаха да ги спасят със самолети. Щокман размаха остатъка от ръката си.
— А каквото се случи с мен, не е ли свинщина? Един от играчите хвърли картите си на масата.
— Е какво, ще играем ли, или ще дрънкаме? — запита той грубо.
Гребер видя, че той е без крака. Ампутирали бяха много високо. Липсваха му също два пръста от дясната ръка и нямаше мигли. Клепачите му бяха нови, червеникави и лъскави. Изглежда, че бяха обгорели.
— Продължавайте си играта — каза Гребер. — Аз имам време.
— Още един тур — обясни Щокман. — Скоро ще свършим.
Гребер седна на прозореца до Мюциг.
— Не се сърди на Арнолд — прошепна Мюциг, — има лош ден.
— Този в средата ли?
— Да. Жена му идва вчера. След посещенията й прекарва винаги няколко лоши дни.
— Какво дрънкаш там? — извика Арнолд.
— Разправяме си стари спомени. Какво, да не би да е забранено?
Арнолд изръмжа нещо и продължи да играе.
— Като изключиш това, добре се забавляваме тука — подхвана Мюциг с малко изкуствена веселост. — Момчетата са много мили. Арнолд беше зидар, не му е лесно да се приспособи. Освен това жена му го мами, неговата майка му го каза.
Щокман хвърли картите на масата.
— Ама късмет, а! Бях сигурен в тройката си аса! Кой можеше да предположи, че някой от вас има тройка валета?
Арнолд се захили иронично и разбърка отново картите.
— Питам се често кое е по-добре, когато човек иска да се жени: да е без ръка или без крак — подхвана Мюциг. — Щокман твърди — без ръка. Как можеш обаче да държиш една жена в леглото само с една ръка? А трябва все пак да я държиш, нали?
— Това не е толкова важно. Главното е да се живее.
— Да, но с това утешение не можеш да подхранваш целия си живот. След войната нещата се променят. Вече не си никакъв герой, а само инвалид.
— Не ми се вярва, а и освен това съществуват чудесни протези.
— Не мисля така. Нямам предвид работата — каза Мюциг.
— Истината е, че трябва да спечелим войната — изкрещя изведнъж Арнолд, който беше подслушал разговора. — Нека други сега си дадат костите. Ние вече достатъчно направихме.
Той хвърли недоброжелателен поглед на Гребер.
— Ако всички кръшкачи отидат на фронта, няма да сме принудени да отстъпваме през цялото време.
Гребер не отговори. Невъзможно е да се спори с ампутирани. Който загуби ръката си или крака си, има винаги право. Човек може да спори с някой ранен в дробовете или в стомаха и чийто живот е под по-голяма заплаха. Но колкото и да е чудно, не е прието да се спори с ампутиран.
Арнолд продължи да играе.
— Как мислиш ти, Ернст? — запита Мюциг след малко. — Имах една приятелка в Мюнстер. Продължаваме да си пишем. Тя смята, че съм ранен в бедрото. Не съм посмял още да й кажа истината.
— Чакай спокойно и се радвай, че не трябва отново да заминеш.
— Тъкмо това и правя, Ернст. Но това не може да трае вечно.
— А! До гуша ми дойдохте всички! — обърна се към Мюциг един от ранените, седнал около играчите. —
