Натряскайте се и бъдете мъже!
Щокман избухна в смях.
— Какво те прихваща? — попита го Арнолд.
— Представих си какво би станало, ако тази нощ върху нас падне бомба от голям калибър. Ей така на, точно в средата на стаята. Всички ни ще превърне на каша. На вятъра ще отидат тогава всичките ни грижи!
Гребер стана. Той забеляза, че раненият, който гледаше играчите, беше без крака. „От мина или от студа“ — помисли си той машинално.
— Къде останаха нашите самолети? — изръмжа Арнолд. — Всички ли ви трябват на фронта? Тук почти вече не се мяркат.
— И на фронта вече не се мяркат.
— Какво?
Гребер забеляза, че направи грешка.
— Всички на фронта очакваме новите оръжия — прибави той. — Разправят, че щели да извършат чудеса.
Арнолд го гледаше с ярост.
— Какви ги дрънкаш, да те вземат дяволите! Като те слуша човек, ще помисли, че войната е загубена! Никога, чуваш ли ме, никога! Да не мислиш, че ми се иска да се разкарвам с количка и да продавам кибрит като инвалидите от първата война? Ние имаме права! Фюрерът ни даде обещания!
Той хвърли възбудено картите си на масата.
— Хайде, включи радиото! — каза мъжът без крака на Мюциг. — Малко музика!
Мюциг завъртя копчето. С тенекиения си звук високоговорителят изпусна куп думи. Мюциг завъртя копчето по-нататък.
— Остави го! — заповяда Арнолд ядосано.
— Защо? Нали виждаш, че е пак някаква реч.
— Казвам ти да го оставиш! Това е политическа реч. Ако всички ги слушаха редовно, работите щяха да вървят по-добре за нас.
Мюциг върна стрелката обратно. Цяла серия от зиг-хайл екна в помещението. Арнолд слушаше със стиснати зъби. Щокман направи знак на Гребер и повдигна рамене. Гребер се приближи до него.
— Всичко хубаво, Щокман — прошепна му той, — трябва да бягам.
— Имаш нещо по-интересно предвид, а?
— Не. Но трябва да си вървя.
Той си тръгна. Погледите на другите се впиваха в него, като че ли беше гол. Помъчи се да върви по- бавно през залата. Струваше му се, че така предизвикателството към ампутираните ще бъде по-малко. Но той забеляза как те следят движенията му. Мюциг го придружи до вратата, като подскачаше.
— Ела пак — му каза той в повяхналата светлина на коридора. — Днес нямаше късмет. Обикновено всички сме в добро настроение.
Гребер се намери на улицата. Здрачът вече падаше. Внезапно го обхвана страх за Елизабет. През целия ден се беше мъчил да се отърве от него. Но сега в несигурната светлина на залязващия ден изглеждаше като че ли той пълзи към него от всички страни.
Отиде у Полман. Старецът му отвори веднага. Изглежда очакваше другиго.
— Вие ли сте, Гребер? — каза той.
— Да. Няма да ви задържам много. Исках само да ви попитам нещо.
Полман отвори широко вратата.
— Влезте вътре — каза той. — По-добре е да не стоим навън. Не е необходимо хората да знаят… Те влязоха в стаята, осветена от петролна лампа.
Гребер усети миризма на цигарен дим, Полман не държеше никаква цигара в ръка.
— Какво искате да ме запитате, Гребер? Гребер се огледа.
— Само тази стая ли имате?
— Защо?
— Възможно е да се наложи да укрия някого за няколко дни. Може ли тук? Полман мълчеше.
— Не се касае за някого, когото търсят — обясни Гребер. — Зададох ви въпроса ей така, за всеки случай. Възможно е да не стане нужда. Страхувам се за някого. Може би само си въобразявам.
— Защо се обръщате към мене?
— Не познавам никого другиго.
Самият Гребер не можеше да си обясни причините, които го бяха накарали да дойде. Просто беше почувствувал нуждата да осигури скривалище в случай на опасност.
— За кого се касае?
— Една девойка, за която искам да се оженя. Баща й е в лагер. Страх ме е и нея да не пратят. Тя нищо не е сторила. Може би греша, като се безпокоя.
— Човек никога не греши, ако се безпокои — каза Полман. — Предпазливостта е за предпочитане пред разкаянието. Можете да разполагате с тази стая, когато пожелаете.
Гребер почувствува прилив на признателност към стария учител.
— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря. Полман се усмихна. Той не изглеждаше вече толкова немощен, колкото преди.
— Благодаря — повтори Гребер. — Надявам се, че няма да имам нужда.
Те бяха застанали пред лавиците, отрупани с книги.
— Вземете си, която искате — каза тихо Полман. — Понякога книгата помага в тежките нощи. Гребер поклати отрицателно глава.
— На мен не — отвърна той. — Бих желал обаче да узная нещо: как е възможно тези два свята да се примирят един с друг. От една страна тези книги, тези стихове, тези философии, а от друга — нечовешките действия на ударните отреди на нацистите, концентрационните лагери, масовите убийства на невинни хора?
— Тези два свята не са примирени. Те съществуват едновременно и независимо един от друг. Това е всичко. Ако авторите на тези книги бяха живи, всички щяха да бъдат в концентрационен лагер.
— Сигурно.
Полман погледна Гребер.
— Вие искате да се ожените?
— Да.
Старецът измъкна една книга от лавиците.
— Не мога да ви дам нищо друго. Вземете тази книга. Няма нищо за четене, това са картини, само картини. Случвало ми се е, когато не мога да чета, да гледам картини по цели нощи. Картини и стихове — дотогава, докато има газ в лампата. После, в тъмнината, не остава нищо друго освен молитвата.
— Да — каза Гребер неуверено.
— Много мислих за вас, Гребер. Мислих също и за това, което ми казахте, когато ме посетихте. Няма да ви дам никакъв отговор. — Полман замълча и след това прибави тихо. — Освен един. Трябва да се вярва. Да се вярва. Какво друго ни остава?
— Да се вярва в какво?
— В Бога. И в доброто у човека.
— Нима никога не сте се съмнявали в него? — запита Гребер.
— Разбира се, че да — отговори старецът. — Често. Иначе как мога да вярвам.
Гребер се запъти към фабриката. Духаше вятър и разбити облачета се гонеха ниско над покривите. В полумрака взвод войници маршируваха на площада. Носеха багаж и се отправяха за гарата, за фронта… „Би трябвало да се намирам между тях“ — помисли си Гребер. Той вдигна очи към черния силует на липата, изправена срещу разрушената къща. Внезапно почувствува в раменете и мускулите си силния туптеж на живота, както първия път, когато беше видял дървото. „Колко странно — помисли си той. — Изпитвам съжаление към Полман. И той с нищо не може да ми помогне. Но всеки път, когато отида да го видя, чувствувам живота, по-дълбоко и по-близо отпреди…“
