— Слава Богу, сега той е на почивка!
— На почивка ли? На никаква почивка. Централният армейски корпус се намира в разгара на офанзивата. Мъжът ми се бие на първа линия.
„На първа линия! — помисли си Гребер. — Като че ли има още някаква първа линия!“ За момент почувствува изкушението да обясни на госпожа Лизер какво се крие зад гръмките патриотични фрази за чест, фюрер и отечество. Но се въздържа.
— Да се надяваме, че скоро ще получи отпуска — каза той.
— Ще получи отпуска, когато му дойде редът. Ние не искаме никакви привилегии! Ние не!
Гребер почувствува, че започва да се ядосва.
— Аз не се ползувам с никаква привилегия — обясни той сухо. — Напротив, две години чаках да ми дойде редът за отпуска.
— През цялото време ли бяхте на фронта?
— През цялото време. Освен когато бях ранен.
Гребер погледна фанатизираната нацистка. „Защо съм застанал тук да се оправдавам пред тази вещица? — помисли си той. — По-добре ще постъпя, ако изпразня револвера си в корема й, както сигурно прави мъжът й, който вероятно е в СД и разстрелва мужиците, за да открие жизнено пространство за германския народ.“
Детето на Лизер излезе от стаята, където се намираше бюрото. Беше едно хилаво момиченце с безцветни коси.
— Защо сте цивилен днес? — попита госпожа Лизер.
— Дадох униформата си на чистене.
— А, така значи! Аз пък помислих…
Гребер не можа да узнае какво си беше помислила. Изведнъж видя, че тя му се усмихва с пожълтелите си зъби и почти се изплаши.
— Добре тогава — каза тя. — Благодаря. Ще използувам тази захар за дъщеря си.
Тя отнесе двата пакета и Гребер забеляза как сравняваше тежината им в двете си ръце. Уверен беше, че тя ще отвори пакета на Елизабет, веднага след като си отиде. Всъщност той искаше да стане това. Тя ще бъде изненадана като види, че в него освен захар няма нищо друго.
— Много добре, госпожо Лизер. Довиждане.
— Хайл Хитлер!
Тя го гледаше строго.
— Хайл Хитлер! — каза Гребер.
Той излезе на улицата. До вратата се беше облегнал блоковият отговорник. Беше нисък човек с брич от униформата на СА, с ботуши и с гърди на петел над закръгленото коремче. Гребер се спря. „И това плашило може при случай да бъде опасно“ — помисли си той.
— Хубаво време днес, нали? — каза Гребер, като измъкна пакет цигари от джоба си, взе една и предложи на блоковия отговорник. Той измърмори нещо и взе една цигара.
— Демобилизиран сте, а? — попита, като хвърли поглед върху костюма на Гребер.
Гребер поклати глава. Поколеба се дали да каже няколко думи за Елизабет, но не го направи. По-добре бе да не привлича вниманието на блоковия отговорник върху нея.
— След една седмица заминавам — каза той. — За четвърти път.
Блоковият кимна с безразличие. После измъкна цигарата от устата си, погледна я и изплю няколко парченца тютюн.
— Лоша ли е? — попита Гребер.
— Не, не. Само че аз пуша предимно пури.
— Много рядко се намират сега пури, нали?
— Всъщност, така е.
— Имам един приятел, който сигурно има още няколко кутии. При случай ще му поискам няколко. Много хубави пури.
— Вносни ли са?
— Вероятно. Много не разбирам от пури, но са с пръстен.
— Пръстенът нищо не значи. Всякакъв боклук може да има пръстен.
— Приятелят ми е околийски водач. Не ми се вярва да пуши лоши пури.
— Околийски водач ли?
— Да, Алфонс Биндинг. Най-добрият ми приятел.
— Биндинг ви е приятел?
— Той ми е съученик. Току-що бях у него. С нас беше и щурмбанфюрерът Ризе от СС. Стари другари сме. Тъкмо сега отивам при Ризе.
Блоковият отговорник погледна Гребер. Гребер схвана мислите му. Питаше се вероятно защо санитарният съветник доктор Крузе е в концентрационен лагер, щом като Биндинг и Ризе му са такива приятели.
— Стават грешки — каза Гребер с привидно безразличие. — Всичко бързо ще се нареди. Някои сигурно много ще се зачудят. Не трябва никога да се съди прибързано, нали?
Гребер погледна часовника си.
— Трябва да вървя. Няма да забравя пурите.
Той продължи по-нататък. „Добро начало на подкупване“ — помисли си той със задоволство. Но скоро безпокойството го обзе отново. Може би беше тръгнал по погрешен път. Внезапно това, което беше направил, му се стори детинско. Може би нищо не трябваше да предприема. Спря се и погледна костюма си. Проклета цивилна ливрея! Тя беше виновна за всичко. Поискал бе да се измъкне от принудата на военната дисциплина, за да се почувствува свободен, а сега изведнъж бе попаднал в един свят на страх и несигурност.
Чудеше се какво да прави. Едва вечерта щеше да види Елизабет. Прокълна бързината, с която я беше накарал да направи постъпки за документите. „Хубава закрила! — помисли си той. — Вчера твърдях, че бракът й с мен представлява закрила за нея, днес той е вече опасен.“
— Какъв е този маскарад? — изрева яростен глас до него. Гребер вдигна очи. Някакъв дребен майор стоеше пред него.
— Подигравате се с армията?
Гребер го погледна за момент, без да разбира. После схвана — беше изкозирувал, без да мисли, че е цивилен. Старикът беше сметнал това за обида.
— Грешка — извини се Гребер, — Не го направих нарочно.
— Какво? Имате смелостта да си позволявате отгоре на това такива глупави шеги? Защо не сте във войнишка униформа?
Гребер се вгледа по-внимателно в старика. Спомни си, че вече го бе срещал — вечерта пред дома на Елизабет.
— Кръшкач като вас би трябвало да се скрие вдън земята, вместо да върши дивотии! — крещеше майорът.
— Не се възбуждайте толкова — закачливо отвърна Гребер. — По-добре ще направите да се приберете в сандъка с нафталин, откъдето сте излязъл.
Очите на старика искряха от гняв. Той почервеня като рак.
— Ще накарам да ви арестуват — започна да заеква той.
— Много добре знаете, че не можете нищо да ми направите. А сега, оставете ме на мира. Имам други грижи.
— Аз ще ви… аз ще ви…
Майорът внезапно прекъсна думите си. С издути бузи той се приближи до Гребер и направи гримаса на отвращение.
— А-а! Сега разбирам! — провикна се той. — Затова значи не сте в униформа! Педераст! Мръсник! И отгоре на това напарфюмиран! Назад, мъжка уличницо!
Той се изплю, изтри с ръка побелелите си мустаци и се отдалечи с бърза стъпка, като отправи към Гребер поглед, пълен с презрение. „Резултат от ароматичната сол — помисли си Гребер и помириса ръката
