си, която силно благоухаеше. — Уличница! Не е далеч от истината! Докъде страхът може да доведе един човек! Госпожа Лизер, блоковият отговорник, и на какво ли още бих бил готов.“
Намери се срещу зданието на Гестапо. Часовоят, млад есесовец, се разхождаше пред входа напред- назад, като се прозяваше. Няколко офицери есесовци излязоха със смях отвътре. След това се приближи смутено възрастен човек. Той се спря, извади някакъв документ от джоба си и повдигна страхливо очи към прозорците на сградата. После хвърли поглед към небето и се обърна към часовоя. Есесовецът прегледа поканата с безразличие и пусна стареца да влезе.
Гребер погледна на свой ред прозорците на сградата. Отново го обзе страх — по-притискащ, по- задушаващ от преди. Той познаваше най-различни видове страх — остър и неясен, спиращ дъха и парализиращ мускулите, а също така и върховния огромен страх на живото същество пред смъртта; но страхът, който изпитваше в този момент, беше съвършено различен. Той пълзеше като неясна заплаха, като лепкава прегръдка на някаква невидима, разлагаща се течност. Това беше страх от безсилието и отчаянието, страх, който убива, който се заражда от опасността, надвиснала над други хора — невинни заложници или беззащитни жертви; страх от произвола, от насилието и от систематичната безчовечност. Великият страх на нашето време.
Гребер се извърна и почувствува, че му се повдига. „Хиршланд — помисли си той изведнъж, — Хиршланд познаваше този вид страх! Хиршланд, който се беше записал доброволец, за да се опита да защити семейството си и който вземаше участие във всички опасни акции с надеждата, че ако бъде награден, ще спаси баща си от концентрационния ад. Хиршланд, комуто беше обещал да посети родителите му.“
Той се спря. Къде беше сложил адреса? Внезапно му се стори немислимо да забавя повече това посещение, макар и само с няколко часа. Като че ли съдбата на Елизабет беше свързана с него и всичко зависеше само от него. Разбира се, това беше наивно от негова страна, но вярата в необикновените случки е част от фронтовия живот. Пребърка всичките си джобове. Най-после намери във военната си книжка листчето на Хиршланд.
Къщата беше тясна и се състоеше от три етажа. Той се качи на третия и позвъни. Трябваше да натисне копчето още два пъти, за да се открехне плахо вратата. Появи се бледото лице на някаква жена.
— Бих искал да говоря с госпожа Хиршланд.
— Да, аз съм.
Жената го гледаше упорито с големите си тъмни очи.
— Аз съм от ротата на вашия син — каза Гребер. Тя продължаваше да го гледа. Това беше бдителното очакване на някакво изплашено животно, готово за бягство или за бой.
— Синът ви ме натовари да ви поздравя от негово име — каза Гребер, — В отпуска съм, затова съм цивилен.
Вратата се отвори напълно.
— Да, влезте, моля, господин…
— Гребер, Ернст Гребер.
Жената го въведе във всекидневната. Вървеше леко и безшумно. Една кушетка заемаше дъното на стаята.
Тя беше изцяло покрита с одеяло, горните краища на което бяха метнати на облегалото. Гребер понечи да седне на нея, но госпожа Хиршланд го спря и му подаде стол.
— Ще ви е по-удобно на този стол — каза тя. — Ние разполагаме само с тази стая. Спим на кушетката.
Гребер седна. Стаята беше чиста и скромно мебелирана. Няколко картини бяха окачени над кушетката и на отсрещната стена.
— Преди петнадесет дни бяхме заедно с вашия син — започна Гребер.
Госпожа Хиршланд стоеше права. Погледът й продължаваше да издава настръхнала втренченост. Ръцете й не преставаха да треперят.
— Вие бихте желали може би… аз бих могла да ви… Искате ли да пиете нещо? Гребер почувствува силна жажда.
— Много ви благодаря — каза той. — Чаша студена вода, ако обичате.
— Да, разбира се. — Тя се огледа. — Ще отида в кухнята. Моля, почакайте за момент, веднага ще се върна.
Тя тръгна. Стигна до вратата и се обърна отново. „Но какво става с нея?“ — помисли си Гребер. Свикнал беше да среща недоверие у хората, но държането на тази жена надминаваше всичко, което бе виждал досега.
Стана и започна да разглежда картините по стените. Бяха репродукции. Едната представляваше цъфнал кестен, другата — профил на млада флорентинка. Над кушетката беше окачен един офорт. Приближи се, за да го разгледа по-отблизо. Почувствува, че кракът му опира до нещо меко, поставено под кушетката и замаскирано с одеялото. Наведе се, за да види дали не е съборил нещо и повдигна края на одеялото. Откри две дълги картонени кутии, които изпълваха пространството между долната част на кушетката и пода. Едната от тях беше изместена от крака му. Като я постави на място, той забеляза между двете кутии една женска ръка. Някой лежеше под мебела с прибрани ръце. Гребер пусна одеялото и се върна на мястото си.
Госпожа Хиршланд се върна от кухнята с една табла, на която имаше чашка червено вино и две филии хляб.
Гребер отпи една глътка. Виното беше пивко и гъсто.
— Синът ви е много добре — обясни той. — Когато тръгнах, ротата беше в почивка. Синът ви е много обичан от другарите си.
— Добре ли беше? — повтори механично госпожа Хиршланд.
— Доколкото е възможно човек да е добре на фронта. Всъщност видях, че и тук е толкова опасно, колкото и там.
Той почака един момент. Но госпожа Хиршланд не му зададе нито един от обичайните въпроси за храната, условията на живот и опасностите на фронта. „Сигурно се страхува заради човека, който е скрит тук“ — помисли си Гребер.
— Само това исках да ви кажа — приключи той като стана. — Ние с вашия син сме приятели. Искате ли да му занеса нещо, писмо или колет? Връщам се след около една седмица.
— Не — прошепна госпожа Хиршланд едва чуто, като го изпращаше.
Гребер я погледна смаян. За момент помисли, че тя не вярва на думите му и затова извади военната си книжка.
— Ето документите ми, само временно съм цивилен. Тя вдигна ръка, сякаш за да отблъсне книжката, но без да се докосне до нея.
— Той е мъртъв — прошепна тя на един дъх. Тя кимна с глава.
— Но това е невъзможно, той беше последният другар, с когото говорих преди заминаването си!…
— Мъртъв — повтори тя. — Съобщението пристигна преди четири дни.
Тя поклати отрицателно с глава, като видя, че Гребер се кани да й зададе други въпроси.
— Не, моля ви, извинете, благодаря ви, че дойдохте, но не мога. Писма от него продължават да пристигат. Едно ново се получи днес. Не, благодаря…
Вратата се затвори. Гребер слезе по стълбите. Опита се да събере спомените, които беше запазил за Хиршланд. Не знаеше почти нищо за него. Дори и малкото му име. Спомни си за цигарите, които той му бе дал на заминаване. Разкая се, че не се беше заинтересувал повече за него. Едно разкаяние повече! Краткият живот на Хиршланд бе нещастен. Майка му сега беше сама и криеше последното си дете, родено може би от втори брак и чийто процент еврейска кръв го предопределяше за концентрационен лагер. Поспря се в полумрака на стълбището и се почувствува внезапно безпомощен и объркан. „След като едно дете трябва да се крие така — помисли си той, — какви ли опасности висят над Елизабет?“
Гребер пристигна във фабриката доста време преди излизането на работничките. Тъй като не видя Елизабет между първите, които напуснаха работа, у него веднага се загнезди мисълта, че тя е вече арестувана. Най-после я забеляза. Тя се изненада много като го видя цивилен.
— Колко млад изглеждаш? — му каза тя засмяна.
