случайни предмета, размесени между тях — ученическа чанта, кошница с умряла кокошка. По тялото на едно малко момченце, цялото-бяло като албинос, нямаше никаква видима рана и то изглеждаше като че ли е още без душа и чака да му вдъхнат живот. Пред него беше прострян един труп, обгорен повърхностно, но целият с изключение на единия крак, зачервен и покрит с мехури. Не можеше да се познае дали беше мъж или жена, тъй като гърдите и половите органи бяха изгорели. Златна халка блестеше със странен отблясък на един от черните сгърчени пръсти.
— Очите — каза някой. — Като си помисли човек, че дори очите горят!
Труповете бяха натоварени на каруцата.
— Линда! — крещеше една жена, която вървеше зад носилката. — Линда! Линда!
Слънцето проби облаците. Измитите от дъжда улици заблестяха, дърветата, които бяха пощадени, лъщяха влажни и яркозелени. Въздухът след дъжда беше свеж и приятен.
— Никаква прошка! — каза някой зад Гребер. Той се обърна. Една жена с кокетна червена шапка гледаше към децата.
— Никога! — каза тя. — Никога! Нито на тоя, нито на оня свят!
Един патрул се приближи.
— Движение! Забранено е спирането! Хайде, движение!
Гребер се отдалечи. „Защо никаква прошка? — помисли си той. — След тази война ще има толкова много неща за прощаване, но и толкова много, които не ще бъдат простени. Един единствен живот не би стигнал“. Той бе видял и други убити деца като тези — виждал ги бе навсякъде, във Франция, в Холандия, в Полша, в Африка, в Русия, и всички имаха майки, които ги оплакваха, а не само германските деца — ако всъщност майките им не бяха вече ликвидирани от есесовците. Но защо мислеше така? Нима той самият преди един час не беше крещял към небето, покрито със самолети: „Мръсници! Мръсници!“
Домът на Елизабет не беше засегнат, но една запалителна бомба бе паднала през една къща. Вятърът беше подгонил пламъците и сега горяха покривите и на трите къщи.
Блоковият отговорник стоеше на улицата.
— Защо никой не гаси? — запита Гребер. Блоковият отговорник направи неопределен жест към града.
— Защо никой не гаси? — повтори блоковият машинално.
— Вода ли няма?
— Вода има, но налягането е много слабо. Тече капка по капка. Отгоре на това е невъзможно да се приближим до огъня. Покривът ще рухне всеки момент.
Улицата беше претрупана от кресла, куфари, картини и денкове. Имаше и една котка в клетка за птички. От прозорците на долните етажи хора, потънали в пот, изхвърляха на улицата безформени бохчи, пълни с най-разнообразни неща. Други тичаха надолу-нагоре по стълбите.
— Мислите ли, че ще изгори цялата къща? — обърна се Гребер към блоковия отговорник.
— Много е вероятно, ако пожарната не пристигне веднага. Слава Богу — няма вятър. Ние затворихме всички врати и прозорци и притворихме всички чешми в горния етаж. Нищо повече не може да се направи. Какво стана с пурите, които ми бяхте обещали? Сега е моментът да запаля една.
— Утре — каза Гребер. — Утре на всяка цена.
Той потърси с очи прозорците на Елизабет. Стаята не беше още пряко заплашена. Два етажа я отделяха от покрива. Силуетът на г-жа Лизер се мяркаше напред-назад през съседния прозорец. Тя се суетеше около един огромен бял денк с юргани и чаршафи. В полумрака на стаята приличаше на някакъв дебел фантом.
— И аз също ще отида да събера багажа — каза Гребер. — Няма да бъде зле!
— Не — отговори блоковият.
На стълбата някакъв мъж с лорнет се блъсна в Гребер. Той изглежда изнемогваше под тежестта на един огромен куфар.
— Моля, извинявайте — каза той учтиво, без да го погледне, и продължи нататък.
Вратата на апартамента беше отворена. Коридорът беше пълен с пакети. Г-жа Лизер профуча край него с намръщено лице и със сълзи на очи. Гребер влезе в стаята на Елизабет и затвори вратата след себе си.
Той се отпусна в едно кресло до прозореца и хвърли поглед наоколо. Странно спокойствие цареше в стаята. Гребер постоя за момент, без да мисли за нищо. После започна да търси куфари. Намери два под леглото и се запита какво да прибере.
Започна с роклите на Елизабет. Взе най-напред няколко от гардероба, които му се сториха практични. После отвори скрина и извади бельо и чорапи. Прикрепи между обущата пакет писма. В този момент чу шум и викове на улицата. Погледна навън. Не бяха пожарникарите, а само хора, които изнасяха вещи. Видя една жена с кожено палто, седнала на тротоара пред разрушените къщи в едно голямо кресло от червено кадифе. Тя стискаше малко сандъче на коленете си. „Вероятно скъпоценностите й“ — помисли си той и прегледа чекмеджетата, за да потърси скъпоценностите на Елизабет. Намери само няколко дреболии: тънка златна гривна и стара брошка с аметист. Взе също и златистата вечерна рокля. Изпитваше известна нежност като пипаше нещата на Елизабет, нежност, примесена с леко стеснение, сякаш нарушаваше някаква тайна.
Той постави върху вещите във втория куфар един портрет на бащата на Елизабет и го затвори. После седна пак в креслото и се огледа. Странният покой на стаята го обгърна отново. И реши, че трябва да изнесе и дрехите за спане. Нави дюшека, възглавниците и одеялата и стегна всичко с чаршафите, както беше видял да прави г-жа Лизер. Като буташе денка към вратата, забеляза зад леглото войнишката си раница. Беше я забравил. Повдигна я и изпусна каската на земята, която издаде глух звук. Той я гледа дълго, после я блъсна с крак към другите неща до вратата и започна да ги сваля надолу.
Къщите бавно догаряха. Пожарната все още не идваше. Тези няколко къщи не бяха толкова важни. Фабриката гореше и имаше предимство. Освен това една четвърт от града беше плячка на пламъците.
Обитателите на къщите бяха спасили толкова от своето имущество, колкото можаха да измъкнат. Сега не знаеха какво да правят с него. Нямаше нито с какво да го пренесат, нито къде да го приберат. Улицата беше преградена на няколко метра пред къщите в пламъци. Оттам нататък, тротоарите и самата улица бяха покрити с багаж.
Гребер видя плюшени кресла, една кожена кушетка, столове, кревати и дори една детска люлка. Някакво семейство беше спасило една кухненска маса и четири стола и беше насядало около масата. Друго едно беше обсебило част от тротоара и се караше оживено с всеки, който се приближеше до тях. Портиерът лежеше на един шезлонг, украсен с турски шарки, и спеше. Големият портрет на Хитлер, собственост на г- жа Лизер, беше подпрян до една стена. Тя самата седеше, с дъщеря си в скута, на края на едно легло.
Гребер беше измъкнал от стаята на Елизабет едно широко кресло и си почиваше в него, заобиколен от куфарите, раницата и другите неща, които беше успял да вземе. Отначало беше потърсил подслон в една от оцелелите съседни къщи. В два от апартаментите никой не отговори на звънеца, въпреки че бе видял лица зад прозорците. В няколко други не го пуснаха да влезе, защото било вече отдавна препълнено. От последния една жена му извика: „Ами ако ви хареса тук и останете! А, какво ще правим после?“ Тогава той се отказа. Когато се върна при вещите си, видя, че един от пакетите, в който бе увил продуктите, останали у Елизабет, междувременно беше изчезнал. По-късно изненада семейството, събрано около кухненската маса, в момента, когато ядеше тайно нещо. Всички се тъпчеха с гузно изражение на лицето. Може би се касаеше обаче до продукти, които им принадлежаха и от които не искаха да дадат на съседите си.
Изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше преминала през преградата и гледаше пламъците, които я осветяваха с танцуващи отблясъци.
— Елизабет! Тук съм! — извика той, като скочи. Тя се обърна. Не го забеляза веднага. Стоеше на тъмно пред огъня и само косите й сияеха.
— Тук! — извика той отново и махна с ръка. Тя изтича към него.
— Ти ли си? Слава Богу!
Той я стисна силно в обятията си.
— Невъзможно беше да дойда да те взема от фабриката. Трябваше да остана тук, за да пазя нещата.
— Помислих, че ти се е случило нещо.
