— Защо трябва да ми се случи нещо?
Тя дишаше запъхтяно, притисната към гърдите му.
— Дявол да го вземе, на мене не ми мина дори през ума! — каза той изненадан. — През цялото време се страхувах само за теб.
Тя вдигна очи.
— Какво става тук?
— Къщата гори от покрива надолу.
— А ти? Страх ме беше за теб.
— Мене пък за тебе. Седни тук. Почини си.
Тя още не можеше да си поеме дъх. Той забеляза на края на тротоара кофа с вода и чаша до нея. Отиде, напълни чашата и я поднесе на Елизабет.
— Дръж, пийни една глътка.
— Хей! Вие там! Това е нашата вода! — извика една жена.
— И нашата чаша! — прибави едно дванадесетгодишно момче с покрито с лунички лице.
— Пий, не им обръщай внимание — каза Гребер на Елизабет и се обърна към хората. — А въздухът, и той ли е ваш?
— Върни им водата и чашата — каза Елизабет. — Или пък им излей кофата на главата, така ще бъде по-добре.
Гребер държеше чашата близо до устните й.
— Не. Пий. Тичала ли си?
— Да. През целия път.
Гребер се върна при кофата. Жената, която му беше направила забележка, принадлежеше към семейството, събрано около кухненската маса. Той напълни отново чашата от кофата, изпразни я на един дъх и я остави до кофата. Никой не посмя да протестира. Щом обаче Гребер се върна на мястото си, момчето се спусна, взе чашата и я постави на масата. „Свини!“ — изкрещя портиерът на хората около масата. Той се беше събудил, прозина се и после отново заспа. Покривът на първата къща се сгромоляса.
— Ето нещата, които изнесох от стаята — каза Гребер. — Взех почти всичките ти дрехи. Портретът на баща ти е също тук. Измъкнах и нещата ти за спане. Бих могъл да взема още нещо, да изнеса мебелите. Не е още много късно.
— Стой тук. Остави ги да изгорят.
— Защо? Има още време.
— Остави ги да изгорят. Така всичко ще бъде свършено.
— Какво ще бъде свършено?
— Миналото. Всички тези спомени не ни служеха за нищо. Те само ни тежаха. Даже и доброто. Трябва да започнем отново. Старото е банкрутирало. Не можем вече да се върнем назад.
— Би могла да продадеш мебелите.
— Тук! — Елизабет се огледа. — Нима е възможно да се организира публична продан посред улицата? Погледни! Има прекалено много мебели и прекалено малко къщи. И така ще бъде още дълго време.
Дъждът заваля отново. Започнаха да падат тежки топли капки. Г-жа Лизер отвори един чадър. Някаква жена, която беше спасила новата си шапка на цветя и за по-голямо удобство я беше сложила на главата си, я свали и пъхна под роклята си. Портиерът се събуди отново и кихна. Хитлер от масления портрет на г-жа Лизер като че ли плачеше в дъжда. Гребер сне шинела и платнището от раницата. Направи над денка нещо като подслон за Елизабет и за себе си.
— Трябва да видим къде ще спим тази нощ — каза той.
— Дъждът може би ще изгаси огъня. А къде ще спят всички тези хора?
— Откъде да зная! Изглежда съвсем забравиха тая улица.
— Можем в края на краищата да спим тук, върху дюшека, с платнището и шинела.
— Можеш ли?
— Мисля, че когато човек е уморен, спи, където и да е.
— Биндинг има къща и една свободна стая. Там обаче ти не искаш, нали?
Елизабет поклати отрицателно глава.
— Тогава ни остава само Полман — каза Гребер. — В неговите катакомби има място за спане. Аз го запитах преди няколко дни. Помещенията за пострадали сигурно са претъпкани — ако въобще продължават да съществуват.
— Можем да почакаме още малко. Нашият етаж още не гори.
Елизабет седеше под дъжда, облечена в шинела. Тя съвсем не изглеждаше отчаяна.
— С удоволствие бих пила нещо — каза тя. — Не вода, разбира се.
— Имаме нещичко. Преди малко, когато опаковах, намерих зад книгите една бутилка водка. Сигурно сме я забравили.
Гребер отвърза денка. Беше скрил бутилката в един юрган. Така тя беше спасена от ръцете на крадеца. Беше увил и една чашка.
— Виж, ето я. Трябва обаче да пием, без да ни забележат другите. Иначе г-жа Лизер ще направи донос срещу нас за оскърбление на националното бедствие.
— Ако човек иска да не го забележат, най-добре е да не се крие. Това зная от опит. — Елизабет взе чашата и отпи една глътка. — Чудесно — каза тя, — точно каквото ми беше необходимо. Сякаш сме на терасата на някоя сладкарница. Имаш ли и цигари?
— Прибрах всичките, които ни останаха.
— Прекрасно. Така имаме всичко, което ни трябва.
— Наистина ли не искаш да изнеса част от мебелите?
— Сега вече няма да ти разрешат да се качиш. А и какво ще ги правим. И без това няма да ги мъкнем до мястото, където ще спим тази нощ.
— Единият от нас щеше да остане да ги пази, докато другият търси подслон.
Елизабет поклати отрицателно глава. Тя изпи каквото беше останало в чашата. Покривът на тяхната къща също рухна. Стените се разлюляха, после подовете на горните етажи се пробиха. Шепот на безсилен гняв премина през цялата улица. От прозорците изскачаха искри. Пламъците лижеха пердетата.
— Нашият етаж още не е засегнат — каза Гребер.
— Няма да е за дълго — обади се един мъж зад него.
Гребер се обърна.
— Защо не?
— Защо пък искате да ви върви повече, отколкото на нас? Аз живях в тази къща двадесет и три години, младежо! Сега апартаментът ми е в пламъци. Защо и вашият да не изгори?
Гребер погледна събеседника си. Той беше мършав и плешив.
— Винаги съм мислил, че това е повече въпрос на случайност, отколкото на морал — каза той.
— Това е въпрос на справедливост. Ако въобще знаете какво значи справедливост!
— Не съвсем. Но не е моя грешка. — Гребер се изсмя иронично. — Трябва да ви е тежък животът с такива мисли! Мога ли да ви предложа чаша водка? Тя помага повече, отколкото всякакво възмущение.
— Благодаря! Запазете си ракията за вас! Ще ви е необходима, когато дойде ред на вашата барака. Гребер остави бутилката.
— Искате ли да се обзаложим, че нашият етаж няма да падне?
— Какво?
— Питам ви дали искате да се обзаложим? Елизабет избухна в смях. Плешивият мъж ги погледна втренчено.
— Предлагате облози в такъв ден като днешния, лекомислен младежо! А вие, госпожице, си позволявате отгоре на това да се смеете? Наистина колко ниско сте паднали!
— А защо да не се смеем? — попита Гребер. — По-добре е да се смеем, отколкото да плачем. Още повече когато сълзите са толкова безполезни, колкото и смехът!
— Би трябвало да се молите!
Горната част на фасадата се наклони и се срути във вътрешността на къщата. Той проби тавана на
