етажа над жилището на Елизабет. Под чадъра си г-жа Лизер избухна в нервни хълцания. Семейството около кухненската маса вареше ръжено кафе на спиртниче. Жената, която седеше в червеното плюшено кресло, покри с вестници облегалото, за да го запази от дъжда. Детето в люлката се разплака.
— Виж го как умира нашият малък дом от две седмици — каза Гребер.
— Справедливо е! — заяви плешивият човек със задоволство.
— Трябваше да се обзаложите, щяхте да спечелите.
— Аз не съм материалист, младежо!
— Тогава защо хленчите за къщата си?
— Това беше мое семейно огнище. Нещо, което вие не можете да разберете, нали?
— Не, не мога да го разбера. Германският райх ме направи скитник много отдавна.
— Трябва да му бъдете благодарен за това. — Голата глава изтри устата си с ръка и се изплю шумно. — Сега няма да възразя, ако получа чаша водка.
— Сега няма да получите. Молете се, по-добре е. Пламъците избухнаха в стаята на г-жа Лизер.
— Гори бюрото! — прошепна Елизабет. — Бюрото на доносничката с всичките й книжа.
— Надявам се! Преди да сляза разлях по него цяла бутилка газ. Е, какво ще правим сега?
— Трябва да потърсим покрив. Ако не намерим нищо, ще спим, където и да е на улицата.
— На улицата или в някоя градинка. — Гребер погледна към небето. — Имаме наистина палатка срещу дъжда, но тя не е кой знае какво. Може би ще намерим нещо като покрив. Какво да правим с креслото и книгите?
— Да ги оставим тук. Ако ги намерим утре, тогава ще мислим какво да правим с тях.
Гребер сложи раницата на гърба си и метна денка на рамо. Елизабет взе куфарите.
— Дай ги на мене — каза той. — Свикнал съм да мъкна много неща.
Горните етажи на двете съседни къщи се срутиха. Горящи парчета дърво захвърчаха на всички страни. Г-жа Лизер подскочи с писък. Едно пламтящо парче, отхвръкнало от заградената улица, я бе засегнало право в лицето. Сега излизаха пламъци и от стаята на Елизабет. Таванът рухна.
— Можем да тръгваме — каза Елизабет. Гребер хвърли последен поглед към прозореца.
— Бяха хубави дни! — каза той.
— Най-хубавите. Да вървим.
Лицето на Елизабет беше станало червено от отражението на пожара. Те минаха между креслата. Повечето от пострадалите седяха мълчаливо и примирено. Един мъж държеше до себе си пакет с книги и четеше. Двама старци седяха един до друг на бордюра. Те бяха загърнати в една пелерина и приличаха на огромен печален прилеп с две глави.
— Странно! Колко лесно е да се разделиш с това, от което до вчера си смятал, че е невъзможно да се разделиш! — каза Елизабет.
Гребер погледна още веднъж назад. Момченцето с луничките, което беше грабнало чашата, вече се беше разположило в тяхното кресло.
— Докато г-жа Лизер пищеше, аз й задигнах една чанта — каза той. — Пълна е с книжа. Ще я хвърля в огъня на следващия пожар. Ще спасим може би някого от донос.
Елизабет кимна в знак на одобрение. Тя тръгна, без да погледне назад.
Гребер чука продължително. После разтърси вратата. Никой не му отвори. Върна се при Елизабет.
— Полман не е в къщи. Или пък не иска никому да отвори.
— Може би вече не живее тук.
— Къде искаш да живее? Никъде няма място. Три часа вече търсим. Възможно е само… — той се върна отново до вратата. — Не, гестапо не е минавало оттук. Щеше да се познава. Какво да правим? Искаш ли да слезем в някое скривалище?
— Не. Не можем ли да останем тук, някъде наоколо?
Гребер се огледа, като търсеше удобно място. Нощта беше настъпила и под навъсената червенина на небето стърчаха черните и назъбени върхове на развалините.
— Ето тук има оцеляло парче от таван — каза той. — Под него е сухо. Бих могъл да заградя едната страна с платнището, а другата — с шинела.
Той опита парчето таван с приклада на пушката си. Падна малко мазилка, но таванът устоя. Потърси и намери между развалините две железни пръчки, които заби в пода. Закачи на тях платнището.
— Ето пердето. С шинела от другата страна ще направя нещо като палатка. Как смяташ?
— Да ти помогна ли?
— Не. Пази нещата, това е достатъчно.
Гребер разчисти пода от камъните и мазилката. После пренесе куфара вътре и разстла дюшека и одеялата. Раницата постави откъм главата.
— Сега вече имаме подслон — каза той. — Случвало ми се е да бъда и по-лошо настанен. На тебе, сигурно не.
— Време е да свикна.
Гребер разопакова шлифера на Елизабет, спиртника и бутилка спирт за горене.
— Откраднаха ни хляба. Имам обаче още няколко кутии консерви в раницата.
— А в какво ще готвим? Имаме ли тенджера?
— Войнишкото ми канче. Навсякъде има дъждовна вода. Остана ни още половин бутилка водка. Мога с топла вода да направя нещо като грог. Предпазва от настинка.
— Предпочитам да пия водката така.
Гребер запали спиртника. Бледата синкава светлина освети вътрешността на палатката. Той отвори една кутия фасул с месо. Стоплиха го и го изядоха заедно с остатъка от наденицата на техния свидетел на сватбата Клоц.
— Ще почакаме ли Полман, или ще спим? — запита Гребер.
— Да спим. Страшно съм уморена.
— Ще трябва да спим облечени. Можеш ли така да заспиш?
— Умората ще ни помогне.
Елизабет събу обувките си и ги постави пред раницата, за да не могат да й ги откраднат. Нави чорапите си и ги сложи в джобовете си. Гребер я зави добре с одеялото.
— Как се чувствуваш? — попита я той.
— Като на хотел. Той се изтегна до нея.
— Не ти ли е мъчно за стаята? — попита той.
— Не. Очаквах това да стане още след първите бомбардировки. В началото ми беше малко мъчно. Цялото време след това ми бе подарено.
— Имаш право. Може ли човек обаче да е така наясно с живота си, както с мислите си?
— Не зная — прошепна тя до рамото му. — Може би когато човек е без надежда. Сега вече е съвсем друго нещо.
Тя заспа. Дишането й беше спокойно и равномерно. Гребер полежа известно време буден. Спомни си, че понякога на фронта, когато мечтаеше за неосъществими желания, една от най-съкровените му мечти беше да има всичко това — подслон, легло, жена и една спокойна нощ.
19
Гребер се събуди. Плахи стъпки скърцаха по мазилката. Той се измъкна внимателно от завивките. Елизабет се раздвижи, но продължи да спи. Гребер погледна през платнището. Може би беше Полман, който се връща, а може би крадци или гестапо — това е обичайният му час! Ако е гестапо, Полман трябва да бъде предупреден да не се връща в къщи.
В тъмнината той забеляза пред себе си два силуета. Последва ги колкото е възможно по-тихо. Беше без обуща. И все пак след няколко метра се блъсна в остатък от стена, която се събори с шум. Гребер веднага се наведе. Единият от двата силуета се обърна.
— Има ли някой тук? — попита той. Това беше Полман. Гребер се изправи.
— Аз съм, господин Полман, аз, Ернст Гребер.
