читанките. Този тип никога няма да устои.

— Знам — казах аз. — Чух един офицер от гестапо да реве, когато си смаза палеца, като пречукваше едното със стоманено въже. Този, когото пречукаха, не издаде звук.

— Георг ме ритна — каза Шварц. — Така, значи, на всичко отгоре и условия ще ми поставяш, а? — озъби се той.

— Не поставям условия — отговорих аз. — Но ако върнете Хелен в Германия, тя пак ще избяга или ще се самоубие.

— Глупости! — изфуча Георг.

— Хелен е доста безразлична към живота — казах аз. — Тя знае, че има рак, който е неизлечим.

Той ме погледна втренчено.

— Лъжеш, мършо такава! Тя има някаква женска болест, а не рак!

— Тя има рак. Когато са я оперирали първия път в Цюрих, са го открили. Още тогава е било твърде късно. Казали са й го.

— Кой?

— Човекът, който я е оперирал. Тя е поискала да знае.

— Такава свиня! — изрева Георг. — Ала и тази мърша ще хвана! До една година Швейцария ще бъде немска. Такъв изверг!

— Исках Хелен да се завърне — обяснявах аз. — Тя се възпротиви. Обаче мисля, че би го направила, ако й кажех, че трябва да се разделим.

— Смешно!

— Бих могъл да го направя тъй отвратително, че за цял живот да ме намрази — казах аз.

Видях как мисълта на Георг заработи. Бях се подпрял на ръцете си и го наблюдавах. Една точка между веждите ми ме заболя, с такава сила се опитвах да му внуша волята си.

— Как? — накрая запита той.

— Тя се страхува, че болестта й се забелязва и че се гнуся от нея. Ако й кажа това, ще скъса с мен завинаги.

Георг обмисляше. Можех да следвам всяка от мислите му. Той видя, че това предложение бе за него най-благоприятното. Дори и да изтръгнеше от мен адреса на Хелен, тя щеше само още повече да го намрази; и обратното, ако аз се отнесех към нея като подлец, тя щеше мен да намрази и той щеше да се яви като спасител: „Не съм ли ти го казвал винаги?“

— Къде живее тя? — попита той.

Посочих фалшив адрес.

— Къщата има половин дузина изходи — казах аз — през зимници и свързани улици. Лесно може да избяга, ако дойде полиция. Няма да изгубя, ако отида сам.

— Нито пък аз — заяви Георг.

— Би помислила, че сте ме убили. Тя има отрова.

— Дрънканици!

Аз чаках.

— А какво искаш насреща? — попита Георг.

— Да ме пуснете.

Усмихна се за секунда. Сякаш звяр показа зъбите си. Веднага разбрах, че никога не би ме пуснал.

— Добре — каза после той. — Ще дойдеш с мен. За да не хитруваш.

— Ти ще й го кажеш в мое присъствие.

Кимнах.

— Давай! — Той стана. — Измий се там на чешмата!

— Ще го взема със себе си — обърна се той към един от агентите, който се изтягаше неприлично в една стая с еленови рога. Агентът козирува и отвори вратата на колата на Георг.

— Тук, до мен — каза Георг. — Знаеш ли пътя?

— Не оттук, а откъм „Каньобиер“.

Потеглихме във ветровитата и студена нощ. Бях се надявал да се изтърколя навън, когато колата забави ход някъде или спре, но Георг бе заключил моята врата. Викането също не би помогнало; никой нямаше да се притече на помощ на човек, който викаше от немска кола, и преди да успея да извикам два пъти от една лимузина със затворени прозорци, Георг щеше да ме повали в несвяст.

— Човече, моли се да си казал истината — изръмжа той. — Иначе ще те обезглавя и ще накарам да ти осолят главата.

Бях потънал в седалката си, но когато веднъж внезапно удари спирачките пред една затъмнена двуколка, аз се килнах напред.

— Страхливецо, не се преструвай на немощен! — изруга Георг.

— Прилоша ми — казах аз и бавно се изправих.

— Страхопъзльо!

Бях разкъсал конците на подгъва на панталоните си. При второто спиране можах да напипам ножчето за бръснене; при третото, удряйки главата си в защитното стъкло, можах в тъмнината да го взема.

Шварц вдигна глава. Ситна пот беше избила по челото му.

— Той никога нямаше да ме пусне — каза той. — Не мислите ли така и вие?

— Разбира се, че нямаше.

— На един завой извиках колкото можах по-рязко и силно: Внимание! Наляво!

Неочакваният вик подействува, преди Георг да успее да помисли. Главата му автоматично изхвърча наляво, той удари спирачките и улови по-здраво кормилото. Хвърлих се отгоре му. Ножчето не беше голямо, но улучих Георг отстрани така, че прорязах врата му през гръкляна. Той изпусна кормилото и понечи да се хване за гърлото. После се свлече вляво към вратата и блъсна с ръка дръжката, която поддаде. Колата изхвърча и се заби в един храсталак. Вратата се отвори от удара и Георг падна. Кървеше силно и хъхреше.

Измъкнах се след него и се ослушах. Заобикаляше ме свистяща тишина, в която моторът още по-силно гърмеше. Изключих го, но сега пък тишината зашумя като вятър. В същност кръвта бучеше в ушите ми. Наблюдавах Георг и потърсих ножчето с корковата ивица. То блещукаше на стъпалото на колата. Взех го и зачаках. Не знаех дали Георг нямаше внезапно да скочи; след това видях как няколко пъти ритна с крака и утихна. Хвърлих ножчето, но после го вдигнах и пак го пъхнах в земята. Изключих светлините на колата и се ослушах. Бе тихо. Не бях обмислял предварително нищо; сега трябваше да действувам бързо. Всяка минута ми беше скъпа — можеха да ме заловят.

Съблякох Георг и събрах нещата му. После завлякох тялото в храсталака. Щеше да мине известно време, докато го открият, а после още толкова, докато установят самоличността му. Може би щях да имам късмет да го запишат просто като убит непознат. Опитах колата. Още беше в изправност. Закарах я обратно на улицата. Повърнах. В колата намерих джобно фенерче. По седалката и на вратата имаше кръв. Лесно се почистваше кожената им тапицерия. Ризата на Георг ми послужи. При една вада измих и стъпалото. Осветявах колата и бършех, докато се изчисти. Накрая измих и себе си и се качих отново. Гнусях се да седна на мястото на Георг; имах чувството, че ще ми скочи в тила от тъмнината. Подкарах.

Оставих колата малко по-далеч от къщата, в една странична улица. Бе завалял дъжд. Вървях по улицата и дишах дълбоко. Постепенно забелязах, че цялото тяло ме болеше. Спрях се пред магазин за риба и видях поставено странично едно огледало. Не успях да видя кой знае какво в матовото сребро на неосветения диск, ала доколкото се видях, лицето ми бе подпухнало и кървящо. Вдишвах дълбоко влажния въздух. Стори ми се невъзможно да съм бил тук същия следобед, толкова дълго бе ми се видяло времето.

Успях да мина незабелязан покрай портиерката. Тя вече спеше и само промърмори нещо. Нямаше нищо необичайно за нея, че се връщам късно. Качих се бързо по стълбите.

Хелен липсваше. Огледах леглото и гардероба. Събудено от светлината, канарчето запя. На прозореца се появи котката и вторачи горящите си очи като някоя прокълната душа. Почаках известно време. После се промъкнах оттатък до Лахман и тихо почуках.

Той на часа се събуди. Бегълците спят леко.

— Вие сте… — каза той, погледна ме и замълча.

— Казахте ли нещо на жена ми? — попитах аз.

Вы читаете Нощ в Лисабон
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×