Той поклати глава.
— Тя не беше тук. А до преди един час не се бе върнала.
— Слава богу.
Той ме погледна, сякаш си бях загубил разсъдъка.
— Слава богу — повторих аз. — Тогава навярно не са я заловили. Тя просто е излязла.
— Просто е излязла — повтори Лахман.
— Какво се е случило с вас? — ме запита тогава той.
— Разпитваха ме. Избягах им.
— Полицията?
— Гестапо. Мина. Легнете си.
— Знае ли гестапото къде сте?
— Тогава нямаше да съм тук. Преди да съмне, ще бъда далеч.
— За секунда! — Лахман изрови няколко икони и броеници.
— Ето вземете това. Понякога прави чудеса. Хирш бе прехвърлен така контрабанда през границата. Населението в Пиренеите е много набожно. Това са неща, благословени от самия папа.
— Наистина ли?
Той се усмихна с чудно хубава усмивка.
— Ако ви спасят, благословил ги е сам бог. Довиждане, Шварц.
Върнах се и започнах да опаковам вещите си. Чувствувах се съвсем кух, ала опнат като барабан. В чекмеджето на Хелен открих пачка писма. Видях, че са били изпратени до поискване — Марсилия. Не помислих нищо и ги сложих в куфара й. Намерих също вечерната рокля от Париж. Сложих и нея. После седнах до мивката и натопих ръката си. Изгорелите нокти боляха. Когато поемах въздух, също дишах с болка. Гледах мокрите покриви и не мислех за нищо.
Най-после чух стъпките на Хелен. Като някакъв разстроен, красив дух тя застана на вратата.
— Какво правиш тук? — Тя не знаеше нищо. — Какво ти е?
— Трябва да се махнем, Хелен — казах аз. — Незабавно.
— Георг?
Кимнах. Бях решил да й кажа колкото е възможно по-малко.
— Какво се е случило с теб? — изплашена попита тя и се приближи.
— Арестуваха ме. Ще ме търсят.
— Трябва да се махнем?
— Незабавно.
— Къде?
— В Испания.
— Как?
— Докъдето стигнем с кола. Можеш ли да се приготвиш?
— Да.
Тя се олюля.
— Имаш ли болки?
Тя кимна. Какво стои там на вратата, помислих си аз. Какво е то? Чужда ми беше.
— Имаш ли още ампули? — попитах аз.
— Няколко.
— Пак ще намерим.
— Излез за момент навън — каза тя.
Стоях в коридора. Врати се открехваха. През тесните прозорци се показваха лица с очи на лемури, джуджета полифеми, еднооки и с криви уста. В дълги сиви долни гащи, Лахман като скакалец се стрелна по стълбата и ми бутна в ръката половин бутилка коняк.
— Може да ви дотрябва — прошепна той.
Веднага сръбнах голяма глътка.
— Пари имам, ето! Дайте ми още цяла бутилка — казах аз.
Бях прибрал на Георг портфейла и бях намерил вътре много пари. Само за секунда ми мина през ума да го хвърля. Бях намерил в него и паспорта му, заедно с нашите — на Хелен и моя. И трите ги бе държал в джоба си.
Дрехите на Георг, свити на вързоп и с един камък вътре, бях хвърлил от пристанището. На светлината на джобното фенерче внимателно бях разгледал паспорта и след това бях отишъл у Грегориус. Бях го помолил да замени снимката на Георг с моята. Първоначално той ужасен се възпротиви Да подправя емигрантски паспорти беше неговият занаят и там той се считаше по-прав и от бога, когото държеше отговорен за цялата бъркотия, ала никога досега не бе виждал паспорт на висш чиновник от гестапо. Обясних му, че не е нужно като художник да се подписва на произведението си. Аз щях да бъда отговорен за това по-късно и никой нищо няма да узнае за него.
— Ами ако ви измъчват?
Показах му ръката и лицето си.
— Заминавам след час — казах аз. — С това лице като емигрант едва ли ще измина десет километра. Но трябва да мина през границата. Това е единствената ми възможност. Ето моя паспорт. Фотографирайте снимката и поставете копието вместо снимката в гестаповския паспорт. Какво ще струва? Пари имам.
Грегориус се съгласи.
Лахман донесе втората бутилка коняк. Платих му и се върнах в стаята. Хелен стоеше до нощната масичка. Чекмеджето, където се намираха писмата, беше изтеглено. Тя го прибра и се приближи плътно до мен.
— Георг ли свърши това?
— Бяха консорциум — отвърнах аз.
— Проклет да е! — Тя се изправи на прозореца. Котката отскочи. Отвори кепенците. — Проклет да е! — повтори тя с толкова жар и тъй убедително, сякаш го заклеймяваше в някакъв мистичен ритуал.
— Проклет да е за цял живот, завинаги…
Хванах свитите й юмруци и я отведох от прозореца.
— Трябва да се махнем оттук.
Слязохме по стълбите. Погледи ни следваха от всички врати. Едно сиво рамо ни махаше.
— Шварц! Не взимайте раница. Жандармите са подозрителни към раници. Имам един евтин куфар от изкуствена кожа, много шик…
— Благодаря — казах аз. — Нямам вече нужда от куфар. Щастие ми трябва.
— Ще стискаме палци.
Хелен бе тръгнала напред. Чух как пред вратата една измокрена курва я съветваше да си остане в къщи, дъждът бил попречил на занаята. Добре, помислих си аз; улиците не можеха да бъдат достатъчно безлюдни за мен. Хелен се смая, когато видя колата.
— Крадената — казах аз. — С нея трябва да стигнем колкото се може по-далеч. Качи се.
Още бе тъмно. Дъждът се стичаше на потоци по защитното стъкло. Ако имаше още кръв по стъпалото, сега щеше да се измие. Спрях малко встрани от къщата, дето живееше Грегориус.
— Застани ей тук — казах аз на Хелен и показах към стъклената козирка на един магазин, който предлагаше рибарски принадлежности.
— Не мога ли да чакам седнала?
— Не. Ако дойде някой, престори се, че чакаш клиенти. Веднага се връщам.
Грегориус бе готов. Сега страхът му бе отстъпил пред гордостта на художника.
— Трудното беше униформата — каза той. — Нали е цивилен. Вижте. Просто му отрязах главата.
Той беше извадил снимката на Георг, бе изрязал главата и врата, поставил униформата на моята снимка и фотографирал монтажа.
— Шварц, командир на хитлеристки щурмов батальон — с гордост изрече той. Беше изсушил вече копието и го бе поставил.
— Печатът някак си сполучи. Ако го разглеждат внимателно и без друго сте загубен — дори и истински да беше. Ето стария ви паспорт, невредим.
