последният от фамилия бойци, горда фамилия, почти унищожена от друга чумна епидемия.
— Това трябва да е била епидемията от 1348-а. Опустошила е почти цяла Англия — рече Беатрис.
Данте я погледна заинтригувано, задето знаеше нещо, което и най-образованите млади дами не знаеха. После продължи:
— Да. Годрик дьо Тримейн някак си се отървал от чумата и се оженил за една корнуолска девойка на име Розия. Установили се тук, на тази земя, нарекли я Уайлдууд4 заради гъстите гори, които я заобикаляли от три страни, и построили първата сграда; тази, която сега е в развалини. Имали седемнадесет деца и — забележително! — тринадесет от тях достигнали зряла възраст и продължили фамилията още три века, докато тази чума дойде в Англия. По ирония на съдбата и тя остави жив само един Тримейн.
Бяха заобиколили откъм северната фасада до западната страна на къщата. Данте спря. Пред тях, в далечината, под балдахина на огромен дъб с гъста корона и широко разперени клони, заобиколено е груби сиви каменни стени, се намираше мястото за последна почивка на почти всички Тримейнови от три века насам. Слънцето се бе скрило зад облаците. Данте не можеше да не признае, че изпита внезапен хлад.
— Семейството ви е погребано там — рече тихо Беатрис.
— Да.
— Разбрах от камериерката, която изпратихте, за да ми помогне, че сте си дошли в Уайлдууд, за да отдадете последна почит на майка си. Сигурно е било много болезнено за вас да я загубите. Ще ви оставя сам.
Данте я хвана за ръката, за да я спре.
— Ако нямате нищо против, бих предпочел да останете.
Беатрис кимна и го докосна нежно по ръката. Двамата се приближиха заедно до малкото гробище. Спряха до гробовете на баща му и майка му, положени да почиват един до друг. Другите две деца бяха погребани от двете им страни.
— Уилям носеше името на баща ни — каза неочаквано Данте. Беше нещо, което имаше нужда да каже, и се радваше, че Беатрис е тук, за да го изслуша. — Той беше първородният; този, който трябваше да бъде наследникът. Загина в защита на роялистката кауза през гражданските войни. Сестра ми Елизабет се роди мъртва същата година, когато умря баща ми. Никога не съм я виждал.
При тези думи Данте внезапно осъзна, че наистина е последният от семейството, оцелял от чумата, войната и бедствията. Беше негова отговорност дали родът ще се продължи, или ще изгасне в забрава. Дори и ако майка му бе жива, той пак щеше да бъде последният, единственият, който можеше да продължи. Защо отговорността, която през цялото време бе носил в себе си, неочаквано му се струваше толкова реална? Дали неговият предшественик, Годрик, се бе чувствал по същия начин преди триста години?
През целия си живот като пълнолетен, от шестнадесетгодишна възраст, когато бе станал мъж с твърде охотната осемнадесетгодишна невяста на треперещия от старост граф на Ийсторп, Данте не се бе замислял за бъдещето. Това се бе превърнало в метод за справяне с нещата, но се придържаше почти религиозно към някои свои правила.
Никога не бе спал с девица, тъй като не желаеше да разрушава бъдещето на младо момиче, за което нямаше намерение да се ожени. Вдовиците, които бяха в голямо изобилие след войните, бяха същата работа — не защото щеше да разруши бъдещето им, а защото също нямаше намерение да се ожени за никоя от тях. Жените, които правеха компания на Данте, бяха винаги омъжени и винаги нещастно, защото той отказваше и да наруши щастлив брачен съюз. Във век, когато женитбите биваха уреждани толкова лесно, колкото и час при шивача, нещастните бракове, както и вдовиците, се срещаха под път и над път. Но сега, след петнадесет години такъв живот, последствията бяха започнали да взимат своята дан. В месеците след смъртта на майка си Данте бе започнал да се отвращава от разпуснатия си начин на живот. Безгрижното му, безотговорно отношение бе започнало да заглъхва, карайки го да си задава въпроси за своя морал, а заедно с това — и за своята смъртност. Нямаше гаранции, че ще доживее до следващата година. Войната, както и чумата, бяха отнели преждевременно живота на мнозина, оставяйки семейства без наследници, съпруги без съпрузи и синове, обричайки много благородни родове на забвение.
Кой беше той, че да се смята за застрахован от тези неща? Откъде можеше да знае, че тази вечер няма да си легне, за да не се събуди никога отново? И какво наследство щеше да остане след него? Какво щеше да остави след себе си Данте Чарлз Уилям Рутбърт Тримейн?
Той горчиво осъзна, че единственото, с което щеше да остане в историята, бе, че щяха да го познават като разгулния граф Морган — мъж, който е спал с повече жени, отколкото би могъл да преброи — последният и със сигурност най-разрушителният от фамилията Тримейн.
СЕДМА ГЛАВА
Данте приседна до малката каменна пейка до гроба на майка си. Беатрис се настани тихо до него, като го остави насаме с мислите му. Той дълго време седя и гледа в далечината, без всъщност да вижда слънцето, което се спускаше над върховете на Пенаинс; слуша, без да чува шумовете на загасващия ден. Бързо се смрачи и вятърът започна да се пробужда с гъргорещата заплаха за още една буря, като ръмжеше тихо в гъстите листа на кривите дъбови клони над главите им.
През вятъра се чу познато мяукане. Данте се огледа и видя Беатрис, котката, която се отъркваше о краката му.
— Радвам се, че си успяла да оцелееш през всичките тези години, без да съм тук да спасявам кожата ти, космата топчице. — Той я почеса по главата и погледна към Беатрис. — Не зная дали ще ми повярвате, но съименницата ви е на почти четвърт век.
Беатрис го погледна.
— Сигурно се шегувате с мен, милорд.
— Ни най-малко. Бях на осем години, когато тя за пръв път се появи в живота ми. Тогава едва не свърши, и това щеше да стане, ако в онзи момент не тичах през южната морава на път към езерцето с въдица в ръка. Добре си спомням отчаяното мяукане. Звучеше пресипнало, като дълго несмазвана врата. Беше се покачила на най-горните клони на един огромен дъб и очевидно не бе помислила как ще слезе долу. Когато я открих, се покатерих да я спася, като и аз пренебрегнах същата мисъл.
— Значи и двамата сте останали на дървото?
Данте се усмихна.
— Седях там, сграбчил уплашеното котенце, което беше забило нокти във врата ми, и виках с всичката сила на осемгодишните си дробове. Никога не се бях изкачвал толкова високо и земята изглеждаше ужасно далеч. Искаше ми се на виковете ми да отговори всеки друг, но не и баща ми. Но дойде той. Спомням си как го видях, намръщен, както обикновено, до дънера на онова дърво. Неочаквано дървото вече не изглеждаше толкова страшно. Не помня кое го ядоса повече — че съм се покачил там заради някакво си коте или задето по бузите ми се стичаха сълзи. Баща ми не беше човек на чувствата. Спомням си как ми заповяда да слизам и да забравя „този бълхарник“. Аз отказах и започнах да го моля да ни помогне да слезем и двамата. Той се обърна и си тръгна, като ми каза на заминаване една мъдрост. Придържал съм се към нея през целия си живот.
— Каква беше тя?
— Каза ми да бъда мъж и да се оправям сам.
Беатрис се намръщи.
— И какво направихте?
— Точно това, което ми каза. Всъщност нямах голям избор. В крайна сметка слязох долу с Беатрис под мишница. След този ден бях убеден, че баща ми ме мрази. Отне ми години, докато разбера, че всъщност не е така; той просто не можеше да се занимава с мен. Виждате ли, според неговите разбирания по-младите синове нямаха никакво значение. Уилям беше отгледан стриктно от баща ни, възпитан като наследника и дълга на Моргановата титла, набивано в главата му още след първия му писък на този свят. Аз бях отгледан единствено с всеопрощаващата ръка на майка ми. Тя нямаше думата в живота на Уилям. Още при самото раждане той буквално й е бил отнет. Храненето му е било осигурено от дойка, а за всички останали негови физически нужди се грижеше баща ми.
— Звучи ужасно жестоко както за вас, така и за майка ви.
