Данте поклати глава.
— Баща ми не беше жесток човек; всъщност той отдаваше на майка ми всичкото уважение, което смяташе, че й дължи. Просто бе наследник на поколения мъже, които вярвали, че силата, честта и непоказването на чувствата са единствените качества, нужни на един мъж. По-нежните неща, като чувствителност и разбиране, бяха безполезни. Следователно нуждите на майка ми бяха считани за женски каприз. Тя бе изпълнила дълга си, раждайки наследника, и от нея не се очакваше нищо по отношение на възпитанието му. — Данте се усмихна. — Докато съм се появил аз. Този път нещата били коренно различни. Първата стъпка на майка ми в обявяването на властта й над мен, втория й син, бил изборът й на името. Въпреки желанията на баща ми, докато той бил в Лондон, ме родила и кръстила на любимия си поет. Поезията бе още едно от нещата, които баща ми считаше за глупав каприз. Детството на Уилям бе изпълнено с неща, като уроци по стрелба и издаване на ефективни заповеди, които да го подготвят за бъдещата му роля. Когато стана на четиринадесет години, вече му беше уреден изгоден брак. Аз имах привилегиите да се родя благородник, но без отговорностите, които носеше брат ми.
— Но сега сте граф.
— Да. Съдбата винаги намира начин да се намеси най-неочаквано. Не мисля, че баща ми успя някога да свикне с това. Спомням си деня малко след погребението на Уилям в гробището на Уайлдууд, когато ме извика в кабинета си. Каза ми, че трябвало да се оженя за годеницата на брат ми. Звучеше така, сякаш аз изобщо нямам думата.
— И какво направихте?
— Отказах, разбира се. Той искаше да се оженя за момиче, две години по-голямо от мен, което имаше огромни черни очи и лице, наподобяващо невестулка. Очевидно едва тогава осъзна, че пред него не стои Уилям.
— И така се е отказал от мисълта за този брак? — попита обнадеждено Беатрис.
— Не точно. Заплаши, че ще ме обезнаследи. Спестих му главоболието, като напуснах Уайлдууд и се заклех никога повече да не се върна тук. — Данте се поколеба. — Баща ми умрял три седмици по-късно. Паднал от една от високите стълби в библиотеката, докато се мъчел да вземе една книга. При падането си счупил врата. И аз се върнах в Уайлдууд, но не като безотговорния втори син, а като новия граф, третия граф Морган. Предполагам, че само заради това не почива в мир.
Данте се изправи и протегна ръка към Беатрис.
— Стига толкова с тази потискаща история. Да влезем вътре. Става студено и не искам да настинете.
Беатрис стана и тръгна с него към къщата. Докато вървяха, главата на Данте беше пълна с въпроси. Трябваше ли да се подчини на желанието на баща си в онзи далечен ден и да се ожени за годеницата на брат си заради титлата Морган? Дали сега щеше да бъде по-различно, ако го беше направил? Някак си това не му се вярваше, защото знаеше, че ако го бе направил, щеше просто да бъде заклещен в брак с жена, която не предизвикваше у него нищо освен отвращение. Жената, за която можеше да се ожени, трябваше да бъде хубава като майка му, с нейните дух, сила и интелигентност.
Още докато си го мислеше, Данте усети, че гледа към жената, която върви до него.
Дори не знаеше името си.
Беатрис остави четката за коса и се вгледа в отражението си в огледалото. В лицето, което я гледаше оттам, нямаше нищичко познато.
Откъде ли имаше сиви очи? Дали майка й или баща й ги имаха? А и косата й — такъв странен оттенък. Не съвсем рус, но не и червен — цвят толкова безименен, колкото и тя самата. Забеляза малък бял белег на челото, съвсем до косата, който нямаше да съзре, ако не беше превръзката на главата й. Раната отдавна беше заздравяла и бе твърде бледа, за да е от последното й премеждие. Как ли бе получила този белег? Може би от друг някой удар в главата? Дали поначало не си беше тромава?
Беатрис стана, приближи до масичката за писане от черешово дърво до камината, потопи перото в кристалната мастилница и изписа една-единствена дума на празния пергамент, оставен най-отгоре.
Беатрис.
Писането на това име не й идваше естествено. Всъщност дори излизаше някак тягостно. Отнемаше й известно усилие да отговаря на него, когато я повикаха. Знаеше, че това не е нейното истинско Име. Но кое тогава бе нейното? Опита с няколко други имена — Мери, Ан, дори Елизабет. Но всичките оставиха в нея само чувство на празнота.
Беатрис се заразхожда из стаята. Запита се на колко ли години е и осъзна, че никога няма да разбере кога е минал рожденият й ден. Можеше да бъде на следващия ден. Можеше да е бил предишния ден. Но всъщност защо да не приемеше за свой рожден деня, в който Данте Тримейн, граф Морган, я бе намерил и бе спасил живота й?
Спомни си как бе седяла с него в малкото гробище. Тогава усещаше тъгата му, дълбоката му тъга. Той беше интересен и сложен човек. Понякога, както когато тя се бе събудила тук за пръв път, той беше засмян и безгрижен. А друг път изглеждаше така, сякаш носи товара на целия свят на раменете си. Беше направил толкова много за нея. Бе спасил живота й. Искаше й се да му се отплати по някакъв начин. Но какво можеше да направи?
Та тя дори не знаеше името си.
— В коя стая сме сега? — попита Беатрис и посочи вратата пред себе си.
През цялата сутрин Данте я бе развеждал из къщата, стая по стая, етаж по етаж, запознавайки я с внушителния дом от епохата на Елизабет. Сградата беше във формата на буква „Е“ в чест на кралицата и бе построена от комбинация на пясъчник и варовик. Цветята в заобикалящия я парк и градини само подчертаваха естествения камък. Ефектът беше прекрасен.
Беатрис намираше за много забавно и приятно, че всяка стая в къщата има своя история, а заедно с това — и свое име.
Жълъдовата стая, на втория етаж, в северозападния ъгъл, бе наречена така, защото бе останала празна за определен период преди много години и тогава в нея се беше заселило семейство от червени катерички, натрупвайки във всеки ъгъл зимните си запаси.
Имаше и Стая на пристаналите, откъдето по различни времена през миналия век поне три млади дами бяха избягали и бяха се омъжили за истинските си любими. Имаше стаи, наречени на цветовете, в които бяха обзаведени, и други, наречени на месеци от годината. Дори имаше стая на име Незначителната, наречена така, защото никога нищо важно не се бе случвало в нея.
Отначало Беатрис намираше това за странно, но сега, когато видя броя на стаите между обветрените каменни стени на Уайлдууд, разбра, че то е доста разумно. Че как иначе можеха да се обозначават в разговор?
— Тази стая — рече Данте, като хвана бравата — се нарича просто Музикалната.
Бутна вратата и отстъпи назад, за да даде път на Беатрис. Тя направи три крачки и спря.
Стаята беше много красива, изпълнена със слънчева светлина, която нахлуваше през високите прозорци на отсрещната стена. Огромен цветен гоблен, изобразяващ жизнерадостна сцена с ангелчета, танцуващи под украсено с панделки майско дърво, висеше пред лицето на една от стените. От другата страна, близо до прозорците, стоеше орехов клавесин, чийто блестящ корпус беше инкрустиран със седеф. До него слънцето проблясваше в двойната редица струни на красива арфа. Из цялата стая имаше различни музикални инструменти, поставени върху стойки или в калъфи.
В центъра на стаята, където акустиката беше най-добра, стояха две еднакви орехови канапета, покрити с бледожълт копринен брокат. Наблизо имаше резбована масичка за бродерия с недовършено ръкоделие, в ъгъла на което бе забодена игла с вдянат конец.
Беатрис пристъпи напред. Почувства се странно привързана към това място. Седна на малката пейчица пред клавесина и без да каже или помисли каквото и да било, започна да свири. Данте остана настрани. Беатрис свиреше и свиреше, пръстите й докосваха клавишите и пробягваха над двете клавиатури с лекота. Когато завърши парчето, тя се засмя на глас.
— Кое е толкова забавно, Беатрис?
— Чухте ли? — отвърна радостно тя.
