— Какво да чуя?
— Чухте ли песента, която изсвирих?
— Да.
— А разпознавате ли я?
— Да. Това е една от най-популярните композиции, които съм чувал.
Беатрис отново се засмя.
— Смея се, защото никога преди не съм я чувала. Поне не си спомням такова нещо, но по някаква причина зная да я свиря, сякаш съм го правила през целия си живот.
Тя се изправи и от очите й струеше радост.
— Не е ли забавно? Умея да свиря на клавесин, макар да нямам и най-смътната идея какво свиря.
След това го целуна бързо по устните, отстъпи назад и се завъртя като безгрижно дете.
Данте не каза и дума. Не можеше. В момента се бореше с желанието да я притисне до гърдите си и да усети вкуса на устните й. Сърцето му биеше бясно. Беше му трудно да си поеме дъх.
— Чудя се на какво ли още мога да свиря — рече Беатрис, като очевидно не забелязваше хаоса, който бе предизвикала в душата му. След това се настани зад една виола да гамба.
— Беатрис, не мисля, че този инструмент е от твоя репертоар. Може би вместо това виолата…
Данте остана като онемял, без да е в състояние да помръдне. Беатрис беше успяла доста ловко да се настани зад високия инструмент и без колебание придърпа полите между краката си, за да го намести. После вдигна лъка и го плъзна по струните, без да осъзнава, че по този начин е открила голяма част от обутите си в чорапи прасци пред очите му.
Данте забеляза, че е свършила да свири, едва когато тя го извика:
— Данте? Милорд?
— Да? — Гърлото му беше толкова свито, че думата едва излезе от устата му. Мили боже, какво му ставаше? Потеше се така, сякаш току-що бе пробягал голямо разстояние. Той подръпна връзката на врата си, за да я поразхлаби.
— Всичко наред ли е, милорд?
Данте се поокопити.
— Да, разбира се. Това е голямо постижение, Беатрис. Повечето дами не се наемат да свирят на виола да гамба, особено на басовата. Всъщност дори не познавам друга такава дама.
— Че защо не? Звукът й е доста вдъхновяващ.
Вдъхновяващ? Е, можеше да измисли няколко други думи, които да опишат по-добре чувствата му в момента.
— Дамите обикновено намират, че полите им са пречка за правилното поставяне на инструмента, макар че вие очевидно сте намерили начин да преодолеете това.
Данте си спомни как беше издърпала полите си назад и краката й бяха докосвали двете страни на виолата. Отново почувства стягане. Той се изчерви — нещо, което не бе правил никога в живота си. Трябваше незабавно да напусне стаята.
— Ще продължим ли? — попита той, като се обърна. — Почти сме свършили с обиколката. Остава ни да видим само библиотеката и след това трябва да свърша няколко работи в имението, за да съм доволен от този следобед. Може би ще ви бъде приятно да прегледате колекцията от книги на Уайлдууд, докато аз съм зает с иконома ми?
Беатрис се усмихна.
— Би било чудесно. Благодаря ви, милорд, задето отделихте от времето за задълженията си, за да ме развеждате из къщата. Надявам се, че не съм ви разсеяла много.
Разсеяла. Боже господи! Какъв необикновен избор на изрази! Ако съществуваше дума, която съвършено да опише състоянието му от момента, в който я бе намерил, подгизнала от дъжда, на пътя, то тя определено бе „разсейване.“
ОСМА ГЛАВА
Гледката спираше дъха. Още повече — бе направо невероятна.
Бяха се изкачили на един висок хълм и конете пръхтяха и ровеха земята след бързото препускане. Данте спря жребеца си — прекрасен кафяв кон, когото наричаше Фюри.
— Ето — рече той и посочи напред с облечената си в ръкавица ръка. — Вижда се зад ей ония дървета. Това е крепостта Певърил.
Беатрис засенчи с ръка очите си, за да види по-добре. Сградата беше груба и изглеждаше като изсечена от същата скала, от която стърчеше. Върхът на едната й голяма кула се губеше в следобедната мъгла, която се бе събрала около скалистия склон и й придаваше неземен вид, сякаш се бе появила от някое съновидение.
— Като в приказка е.
— Крепостта никога не е била предназначена за постоянно живеене — каза Данте, като седеше отпуснато на седлото. Беатрис си помисли, че изглеждаше красив в контрастиращите черни сако и бричове и снежнобялата риза. Всъщност много красив. — Построена е преди почти петстотин години, непосредствено след Нашествието, по-скоро като наблюдателна кула за селото и околните земи.
Беатрис кимна, погледна отново крепостта и забеляза, че се рони.
— В развалини ли е?
— Да, престанала е да се използва, откакто собствеността на фамилията Певърил е била отнета от Едуард III. В миналото е служела като затвор за длъжници. Ако погледнеш между дърветата ей там, ще видиш входа на Дяволската пещера, която се намира точно под предната стена на крепостта.
Беатрис проточи шия.
— О, да, сега я виждам. Изглежда доста зловещо, нали? Подходящо име са й избрали — Дяволската пещера. Можем ли да влезем в нея и да огледаме?
Данте се разсмя на въпроса й.
— Страхувам се, че ще ни отнеме доста време да стигнем до пещерата през селото. А по планинската пътека е много трудно да се минава дори и през деня. Нощта ще падне доста преди да сме я стигнали.
Беатрис се намръщи разочаровано. Данте я погледа малко и хвана юздите си.
— Последвай ме.
— Къде отиваме? Не каза ли, че сме тръгнали към селото?
— Точно така. Но имаме малко време да се отклоним от пътя си.
Беатрис докосна леко с пети коня си и последва Данте по тясната, заобиколена с дървета пътека, която се движеше успоредно на малък, буен поток. Ако не се смятаха ромоленето на водата и тропотът на конете, в гората беше тихо и спокойно. Местността изглеждаше така, сякаш там не бе стъпвал човешки крак. Беше недокосната, естествена и красива.
След известно време Данте спря Фюри в подножието на скалисто възвишение.
— Оттук нататък трябва да вървим. Не е далеч.
Той помогна на Беатрис да слезе от коня и пое натам, накъдето беше посочил.
— Къде отиваме? — попита отново тя, като тръгна до него по едва различимата пътека, която той очевидно намираше много лесно.
— Ще видиш.
Нарочно се правеше на загадъчен и това много дразнеше Беатрис. Само че не можеше да направи нищо по този въпрос и това я ядосваше още повече. Минаха по един завой на пътеката и Данте прескочи малка естествена преграда от скали. После се обърна, за да помогне на Беатрис да направи същото.
— Ето я.
Той посочи малък отвор, който се намираше в една вдлъбнатина в скалата. Беше почти скрита от гъстия храсталак около нея и ако Данте не я беше посочил, Беатрис никога нямаше да я види. Тя го погледна учудено.
— Какво е това?
— Пещера. Нали каза, че искаш да видиш нещо такова? Тук с брат ми си играехме, когато бяхме момчета.
