Уайлдууд. На петдесет и пет години, със средно телосложение, Рени носеше подрязан мустак и малка остра брадичка, а прошарената му сива коса беше дълга до раменете — по модата от царуването на предишния крал Чарлз, почти три десетилетия преди това. Също така предпочиташе плътно прилепнало сако, стегнато в талията, и богата бяла яка, падаща надолу — също от онзи период. Въпреки старомодния си вкус, умът му беше остър като рапира и бе лукав като легендарната лисица, чието име носеше3.
— Рени, искам да ти благодаря, задето управлява моите имоти толкова добре по време на отсъствието ми и задето си се погрижил за майка ми при кончината й. Това, че си успял да я докараш от Лондон, за да бъде погребана тук, е просто забележително, като се има предвид, че много от жертвите на чумата, както научих, са били погребвани в общи гробове, преди който и да било от семействата им да успее да си ги вземе.
— Лейди Хелена беше запазила специално място в сърцето си за Уайлдууд, милорд. Тя пристигна тук като млада невеста и ако простите дързостта ми, превърна твърде старата, безчувствена сграда-реликва в дом.
Данте се усмихна. Всички обичаха Хелена.
— Тя беше забележителна жена.
— Такава беше, милорд. И нямаше да мога да преживея мисълта, че не съм направил всичко възможно тя да почива у дома си.
— Все още не ми е ясно как си успял да го направиш.
Рени се намръщи замислено и замачка острия връх на брадата между палеца и показалеца си.
— Макар и чумата да идва бързо, милорд, често си отива неохотно. Когато най-сетне научих за пристигането на болестта в Лондон от едно писмо, изпратено от сестра ми, която прислужваше на майка ви там, вече бяха минали няколко месеца от единичните случаи на болестта. Очаквах лейди Хелена да се върне в Уайлдууд след пристигането на писмото на сестра ми, но понеже изминаха няколко седмици без никаква вест, се разтревожих. Когато научих, че кралят и придворните са опразнили Уайтхол и са заминали за Хамптън Корт, разбрах, че нещо не е наред. Докато се приготвях да замина за Лондон, пристигна второ писмо от сестра ми. — Рени се намръщи още повече. — Пишеше, че майка ви е останала в Лондон заради госпожица Неста, нейната камериерка, която се заразила, и лейди Хелена отказвала да я изостави. Знаете ли, че много слуги, които покажеха някакви симптоми на заболяване — чума или не, — биваха изхвърляни на улицата без нито един шилинг, за да преживяват?
Данте се намръщи.
— Не съм чул.
— Други благородници просто затваряха домовете си в града и изоставяха слугите си без достатъчно пари, за да напуснат града и да осигурят безопасността си. Градските порти бяха охранявани и никой не можеше да излезе, ако нямаше медицинско свидетелство, подписано от кмета — сър Джон Лоурънс. Също така сестра ми отбеляза, че се бояла силно за здравето на майка ви, защото започнала да показва първите симптоми на болестта.
Данте затвори очи, изправен, както през последните дванадесет месеца, пред всепоглъщащата вина, че докато е бил далеч, на безопасно място във Франция, майка му е била оставена буквално сама пред лицето на епидемията. Тя, както и другите, бяха негова отговорност. Като граф на Морган, той трябваше да е там, за да се погрижи за тяхното оцеляване. И щеше да го направи, ако не…
— Съжалявам, милорд — прекъсна мислите му Рени. — Може би не бива да продължавам…
Данте отвори очи. Знаеше, че трябва да го чуе докрай, всичко. Само по този начин щеше да остави майка си и съвестта си да почиват.
— Няма нищо, Рени. Моля те, продължавай.
— Ако това ще ви послужи като успокоение, милорд, лейди Хелена не страда толкова много, колкото някои други, защото се бе обърнала към един лекар, смел човек на име Богърст, който бе останал в града да лекува заболелите. Казваха, че лековете на господин Богърст са спасили мнозина. Когато пристигнах в Лондон, едва влязох през градските порти. Стражата ме помисли за луд, задето исках да вляза в града, когато всеки отчаяно се опитваше да се махне. Предупредиха ме, че няма да ми бъде позволено да се върна.
Данте го погледна.
— Защо продължи тогава, Рени?
— Съвестта ми не позволяваше да изоставя лейди Хелена. Знаех, че ако вие можехте да бъдете там, щяхте да постъпите по същия начин.
— Вярно е, но тя ми беше майка. Ти нямаш с нея кръвна връзка.
— Някои връзки, милорд, са по-силни и от кръвните. Аз и членовете на семейството ми сме служили на баща ви, а заедно с него и на майка ви, почти три десетилетия. Лейди Хелена беше изключително благородна дама.
Гласът на Рени заглъхна, а мислите му се върнаха назад, към предишни, по-щастливи времена; времената преди войните, преди Кромуел; а сега в Англия бе дошла чумата. Онези времена бяха безгрижни, изпълнени само със смях и радост, с надежди и мечти за бъдещето.
— Много врати в града бяха белязани с Божия знак: червен кръст, нарисуван с боя. Когато се разбереше, че в къщата живее заразен, вратите се бележеха и всички вътре се затваряха за четиридесет дни. С всяка нова жертва — още четиридесет дни. Казваха, че някои семейства не били излизали навън с месеци. Но на вратата на Морган Хаус нямаше кръст. Всичко беше тихо и аз си помислих, че лейди Хелена най-сетне е напуснала града.
— Но не го е напуснала — рече Данте.
Рени поклати глава.
— Сестра ми ме дръпна бързо вътре и затвори. Каза, че някои от заразените, обезумели от болестта, започнали да тропат по вратите и да искат пари, като заплашвали, че иначе ще разбият вратите и ще заразят цялото семейство. Нямаше стража, която хората да извикат.
— Виждал съм такива неща през войната. Отчаянието кара хората да вършат гнусни неща.
Рени кимна.
— Намерих лейди Хелена на легло, трескава и в безсъзнание. Дишаше тежко и макар очите й да бяха полуотворени, не мисля, че ме позна. Когато видях малкия белег на чумата от едната страна на шията й, разбрах, че съм дошъл твърде късно. Знаех, че не й остава много време.
Данте си пое бавно дъх и зададе въпроса, който знаеше, че трябва да зададе:
— Бързо ли умря?
— Да, милорд. Не преживя нощта. Катафалките минаваха на няколко пъти, за да събират мъртвите, които трябваше да бъдат погребвани в ямите, но аз не можех да събера сили да ги повикам. Не можех да им позволя да вземат лейди Хелена. Вместо това, със сестра ми я увихме в бял чаршаф, който бяхме приспособили за саван, и се опитахме да измислим начин да се промъкнем през охраняваните градски порти. Няколко дни по-късно, през първата седмица на септември, най-сетне успяхме да напуснем града. Съжалявам, милорд, но ни се наложи да продадем, каквото можахме, за да подкупим стражите на портите. Данте поклати глава.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Върнахме се в Уайлдууд и след като положихме лейди Хелена до баща ви, със сестра ми се затворихме в къщичката на портиера. Изчакахме четиридесет дни и понеже никой от нас не показа симптоми на болестта, се върнахме в къщата. Тогава ви писах, милорд.
— След което пък аз писах на краля няколко пъти, за да моля за позволение да се върна в страната. Накрая той ми отговори. На по-ранните писма, писани, когато за пръв път чух за чумната епидемия, така и не получих отговор.
— Най-вероятно писмата ви са достигнали до Негово величество едва след завръщането му в Уайтхол в началото на февруари тази година. Предполагам, че в държавните дела е настъпил пълен хаос.
Данте кимна.
— Което обяснява защо му отне още шест месеца, докато ми отговори. — Той въздъхна дълбоко, като му се искаше по някакъв начин да може да промени миналото. Предполагаше, че на много хора им се иска същото. — Рени, ако знаех сериозността на ситуацията тук, както и размерите на епидемията, щях да си
