Лондон и да започна да се мотая из провинцията, за да търся Джилиън сега. Ще бъде малко подозрително, ако изчезна по същото време с нея. Ще съм първия, в когото ще се усъмнят. И макар да искам да участвам в твоите малки кроежи, нямам желание да се изправя пред възможността да бъда обесен за убийство.
Клер замълча. Това не й се случваше често, но Гарик знаеше, че й е трудно да отрече истината в думите му.
— Тогава изпрати някого след нея — рече тя след няколко минути задълбочен размисъл. — Можеш да накараш оня идиот Джилхуули да се погрижи за това, след като веднъж вече си го замесил. Никой няма да попита защо е напуснал града. Вероятно дори няма да забележат и със сигурност никой няма да повярва, че е достатъчно умен да извърши отвличането на Джилиън. Той е абсолютен глупак. Да пукна, ако мога да разбера защо го търпиш покрай себе си.
„По абсолютно същата причина, поради която търпя и теб — помисли си Гарик. — В момента и двамата ми служите за една и съща цел.“
— Ози е напълно способен да се погрижи за това — рече той, готов да каже какво ли не, само и само да се отърве от нея. Макар и да умееше да прави прекрасни неща с тялото му, имаше дарбата да изчерпва много бързо търпението му.
— Просто трябва да бъдеш сигурен, че не е оставил и един камък непреобърнат — каза Клер. — Джилиън не може да е отишла кой знае колко далеч от мястото, където сте я загубили. Дърбишир е на доста голямо разстояние оттук. Тя няма пари, няма какво да яде и дори няма дрехи, освен нощницата си. Просто я намерете и след това ще продължим по първоначалния план.
Гарик се изправи и погледна Клер с неприкрита похотливост.
— Ще те видя ли по-късно?
— Не. — Клер погледна отражението си в огледалото близо до вратата. После се обърна и изтри следите от червило от устните му. — Твърде опасно е, като се има предвид скорошното изчезване на Джилиън. Не мога да рискувам да се усъмнят, че имам някаква връзка с отвличането й. Просто ми изпрати съобщение, когато я намериш, и ще продължим оттам. Дотогава ти предлагам да се стараеш колкото може по-малко да те забелязват.
„Това няма да представлява никакъв проблем“ — помисли си Гарик, когато излезе незабелязано от страничната стаичка. Няколко души, застанали наблизо, погледнаха разсеяно към него, но след това отново продължиха разговорите си.
Гарик нямаше намерение да търси Джилиън. И защо трябваше да го прави, след като знаеше това, което не бе казал на Клер? Когато Джилиън избяга, той спря каретата и се върна назад да я търси. Всъщност в този момент бе готов да я удуши, задето бе лиснала брендито в лицето му. Още го смъдяха очите, когато се сетеше за това. И я намери. Тя лежеше на пътя, неподвижна и мълчалива. Гарик видя кръвта, която се процеждаше надолу по едната страна на лицето й, смесваше се с дъжда и образуваше локва под главата й. Нямаше смисъл да проверява дали още има пулс. Остави я там, като знаеше, че ако не падането от каретата, то лежането ранена по средата насред този изоставен път със сигурност ще я убие.
— Страхувам се, че подозренията ви се оправдават, лорд Морган — каза лекарят от съседното селце Касълтън, като я погледна в очите. Лицето му беше толкова близко до нейното, че се усещаше миризмата на лука, който бе ял на вечеря.
— Загубила е паметта си — отговори мъжът, за когото си бе мислила, че е сътворен от съня й и когото сега познаваше като Морган.
Лекарят кимна и свали малките си очила с кръгли стъкла и златни рамки После ги избърса със смачканата на топка носна кърпа, която извади от джоба си.
— Изглежда, раната на главата е била причинена по-скоро от падане, отколкото от пряк удар, което личи от ожулванията. Също така е почти сигурно, че това е причинило амнезията. Обработих и превързах раната, но ще трябва да наблюдавате превръзката, да не би пак да се появи кървене. Също така ще трябва да я сменяте всеки ден, за да предотвратите инфекция. Колкото до чумата, не открих нищо, което да показва, че носи заразата.
Морган кимна, очевидно облекчен от прогнозата.
— Ще се върне ли някога паметта й?
Лекарят погледна към нея и въздъхна тежко.
— Често пъти това става, но наистина зависи от силата на удара. И никога не може да се каже точно кога. Амнезията действа избирателно и никога не сполетява двама души по един и същи начин. Някои забравят имената си, тези на приятелите и семейството си, а други — дори способността си да говорят. И трябва отново да бъдат учени на всичко, сякаш са новородени. За щастие състоянието на тази млада жена не е критично. Скоро четох една статия за тези случаи. Изключително интересно състояние. Паметта може да се върне от странни неща. Отначало в главата й може да започнат да изникват фрагменти от миналото — като парчета от неясна и често объркваща мозайка, а след това ще си спомни всичко. Могат да минат дни, седмици и дори месеци, преди да си спомни коя е и откъде е. Или пък — прибави накрая той — може и никога да не си спомни.
Данте погледна към момичето и разбра, че тя слуша напрегнато разговора им. Не искаше да я плаши повече.
— Сигурен съм, че ще се оправи съвсем скоро — рече той и поведе лекаря към вратата. — Благодаря ви за помощта, доктор Грийнтрий.
— Разбира се. Раната върви на заздравяване, а иначе момичето е в добро състояние. Малко е слабичка, но ястията на госпожа Лийдс ще я излекуват бързо. Хубаво е, че сте я намерили навреме. Още един час на дъжда и тя никога нямаше да види светлината на деня. Извикайте ме, ако имате нужда от нещо друго.
Данте затвори вратата след лекаря. Остана така за момент, като си повтаряше наум всички указания, а после се обърна към неподвижната мълчалива девойка. Тя седеше на ръба на леглото, както от момента, в който бе разбрала, че не сънува. Данте се приближи бавно до леглото и се усмихна:
— Има ли нещо, което искате да ви донеса?
— Имате предвид нещо друго освен паметта ми?
Тя гледаше загрижено пода. Очите й — привлекателно сиви — бяха присвити и вперени надолу в една точка, сякаш наблюдаваше страшно съсредоточено шарката на килима и се опитваше да намери там някакъв намек за миналото си. Косите й, току-що сресани, след изсушаването им се бяха оказали с необичайно красив оттенък на червеникаворусо и приличаха на златист мед, който се разливаше по раменете и гърба й на гъсти меки къдрици. Представляваше очарователна гледка.
— Съжалявам — каза тя и отново се втренчи в килима. — Не бих искала да звуча раздразнително или изобщо да изглеждам неблагодарна за всичко, което направихте. Бяхте много любезен към мен. Просто е ужасно объркващо да се събудя и открия, че дори не зная името си.
— Беатрис!
Момичето вдигна рязко глава.
— Това ли е? Това ли е името ми?
Данте не отговори. Гледаше надолу, после прекоси стаята и се наведе да вземе нещо до вратата. Когато отново се изправи, държеше в ръце голяма сива котка с гъста козина, чиято дълга опашка се движеше игриво под брадичката му. Той дръпна опашката надолу, но тя отново се върна, като този път го гъделичкаше под носа. Данте пак я свали и я пъхна под мишницата си.
— Не, макар че ми се искаше да бъде. Съжалявам, но не бях внезапно осенен от името ви. Искам да кажа, може и да сте Беатрис, но преди малко така нарекох — той почеса котката по главата — тази немирна Беатрис, която се готвеше да наточи ноктите си в копринената дамаска; нещо, което много добре знае, че не бива да прави. Но знаете ли, ще имате нужда от име, макар и временно, докато си спомните истинското. Мисля, че Беатрис не звучи лошо.
Опитваше се да я разсее, да отклони мислите й от неприятностите. Разбра, че е успял, когато тя се усмихна и тъмносивите й очи се превърнаха в светло, блещукащо сребро.
— Беатрис е чудесно.
— Е, тогава нека бъде Беатрис.
Данте сложи котката на леглото. Тя веднага отиде и се сви в малкото гнездо, образувало се в скута на момичето, което седеше, кръстосало крака по турски. То погали гъстата й козина.
