— Изглежда, дори котката Беатрис е съгласна — каза той.
Момичето му се усмихна, а след това усмивката бавно се изгуби и на нейно място дойде предишното разсеяно изражение.
— Има ли нещо, което дамата Беатрис да желае? Гладна ли сте? Може би жадна?
— Баня — каза тя и вдигна поглед към него. — Много ми се иска да се изкъпя.
— Добре, ще имате банята. Ще наредя да донесат вана и вода и ще изпратя една от прислужниците да ви помага. Мога дори да ви уредя сапун от лимонови и розови цветове. Майка ми не използваше нищо друго.
Той тръгна да излиза, но се спря точно до вратата.
— Тъй като нямате други дрехи освен тези, в които ви намерихме, моля, възползвайте се от всичко, което има в този гардероб. Дрехите бяха на майка ми. Тя беше малко по-висока, но мисля, че ще ви станат. Ако са нужни някакви поправки, ще наредя някоя от камериерките да ги направи, поне докато извикаме шивачка, за да ви ушие ваши собствени. И не бива да се притеснявате, че може да се заразите от чума. Майка ми е починала, докато е била в Лондон. Тъй като разделяше времето си по равно тук и там, държеше достатъчно дрехи и на двете места, за да избегне опаковането на безброй куфари и превозването им през провинцията. Тези дрехи са били в Уайлдууд през цялото време.
Беатрис кимна.
— Благодаря ви. Сигурна съм, че ще свършат чудесна работа. Не бива да се притеснявате.
— Бих направил това за всеки друг във вашето положение. Когато свършите с банята, ще бъда в трапезарията. Камериерката ще ви упъти. За мен ще бъде чест, ако се присъедините към мен за ранна вечеря.
Тя отново кимна и се усмихна:
— Още веднъж ви благодаря.
Данте понечи да излезе.
— Извинявайте…
Той се обърна.
— Да?
— Дадохте ми име, но все още не зная вашето. Искам да кажа, чух, че ви наричат Морган, но не съм сигурна това собственото ви име ли е или титлата. Не зная как да се обръщам към вас.
Данте се усмихна и се поклони галантно.
— Е, тогава позволете ми да ви се представя, Беатрис. Аз съм Данте Тримейн, граф Морган и виконт Уайлдууд, на имението Уайлдууд в Дърбишир. Хората, които ме познават добре, ме наричат Данте или Морган. Имате позволението ми да използвате, което предпочитате.
При тези думи Данте се обърна, като си мислеше, докато вървеше: „А други ме познават просто като Разгулния граф.“
ПЕТА ГЛАВА
Данте седеше на единия край на дългата полирана маса в трапезарията, сам и самотен, без да забелязва прекрасната гледка, която се разкриваше пред очите му през прозореца. Единственият звук беше далечното тиктакане на големия часовник на отсрещната стена. Чаша от гъстото бургундско вино, което беше донесъл със себе си от Франция, стоеше недокосната на масата пред него. Той повъртя небрежно столчето й между палеца и показалеца си и отново се втренчи през прозореца, като размишляваше за странното пристигане на тайнствената Беатрис в живота му.
През последния три-четвърти час се бе убедил, че тя очевидно е фина дама. Той познаваше всички семейства с благородническа кръв в Дърбишир и околните земи. Не можеше да се сети за някой, който да има дъщеря на нейната възраст — на осемнадесет или деветнадесет години. А и бе отсъствал от английското общество почти три години. През това време са се случили много неща. Можеше и да е младата съпруга на някой от съседните земевладелци, макар да се съмняваше в това, забелязвайки отсъствието на халка на пръстите й.
Единственото нещо, за което бе абсолютно сигурен, бе, че я желае.
Опитваше се да го отрича още от момента, в който я целуна, след като я намери да лежи на пътя, но колкото повече я опознаваше, толкова повече я желаеше. Беатрис не приличаше на нито една жена от тези, които познаваше. Бе открита като отворена книга. Не беше помислила нито веднъж да скрие нещо, а и нямаше нужда. Беше напълно невинна, що се отнася до отношенията между мъжете и жените; така трябваше да е, след като изобщо не забелязваше как въздухът натежава от напрежение, когато двамата се намираха в една и съща стая. Дори само този факт караше Данте да я желае все повече и повече.
Може би защото не бе спал с жена вече почти шест месеца. Помисли си за Клодет, последната си любовница — красива млада брюнетка с разкошни гърди, чийто съпруг предпочиташе компанията на младежи пред тази на хубавата си съпруга. Беше се поразсърдила на Данте, когато той прекъсна връзката им. Без съмнение скоро си бе намерила друг, за да се утешава. Клодет бе последното от многото „сбогом“, които той каза на предишното си съществуване, защото бе решил твърдо да води нов живот; живот, в който такива съблазни бяха забранени.
Забранени. Наложи му се да се запита дали това не е най-вероятната причина за увлечението му към Беатрис. Все пак тя беше под негова грижа и по този начин ставаше уязвима. Представляваше изкушение, на което не можеше да си позволи да се поддаде, не и ако желаеше да започне новия си живот. А той бе твърдо решен да успее; да избегне всички онези минали приключения, които му бяха дали името Разгулния граф.
Тогава се запита дали Беатрис не е дошла при него от небесата, може би за да изпита решителността му да върви по пътя на почтеността. Защото тя със сигурност бе ангел с тази бяла кожа и меки коси; с пълничките си устни, които умоляваха да бъдат целунати; с нежните си гърди…
Той разтърси глава. Не, просто трябваше да не обръща внимание на поривите на тялото си. Щеше да разбере възможно най-бързо коя е или да умре от желание…
Трябваше да направи запитвания. Първата му мисъл бе да пише на Касия, съпруга на приятеля му Ролф, защото ако някой познаваше всички, които се движеха из постоянно менящия се кръг на лондонското общество, това със сигурност бе тя. Всъщност, докато Беатрис се къпеше, той написа на Касия писмо и го изпрати с куриер в Съсекс, където се намираше провинциалният им дом — Рейвънууд.
Ролф и Касия едва ли щяха да бъдат в Лондон, след като градът бе напуснат още при идването на чумата. Придворните едва сега се завръщаха след пристигането там на крал Чарлз по-рано същата година.
Но щеше да отнеме седмици, докато получи писмо от Касия, ако тя изобщо беше в Рейвънууд, а не му се искаше да бави толкова дълго търсенето на семейството на Беатрис. Просто не можеше да отлага. Със сигурност близките й се тревожеха за нея. И макар да бе решил да води почтен живот, не му се искаше толкова скоро да бъде подложен на изпитание. Щеше да бъде по-добре просто да избягва изкушенията. Трябваше да започне издирването на семейството на Беатрис сега, незабавно, преди да е получил писмо от Касия. А тук, в Уйалдууд, имаше човек, който със сигурност щеше да знае, ако в пределите на Англия бе станала благородническа сватба.
— Пожелали сте да ме видите, милорд.
Данте се поизправи на стола си.
— Рени, добри ми човече, влез. Ще седнеш ли?
Рени работеше като иконом на Уайлдууд още от 1638 година, когато бащата на Данте бе получил графската си титла след смъртта на своя баща — Рутбърт, първия граф Морган. Пълното име на иконома беше Рейнард де Хавиланд Фробишър, можеше да се завърже езикът и на най-бързорекия. Макар и да се гордееше с наследството си, на Рени никак не му се харесваше целият свят да го познава като Фробишър, което му звучеше като някакъв странен вид риба. Започнаха да го наричат Рени още като момче. Беше просто и ясно и всички веднага го възприеха, освен майка му, която дори и сега, на седемдесет и две годишна възраст, все още настояваше да го нарича с пълното му име — с всичките три — когато се обръщаше към него.
По време на отсъствието на Данте, всъщност три години изгнание, Рени сам се оправяше с делата на
