искате да си говорим?
— Къде съм?
— В моята къща, в семейното ни имение Уайлдууд, в Дърбишир.
— Много красива къща; искам да кажа, от това, което виждам през прозореца. Цветята в градината са прекрасни, и тази стая също.
— Това е стаята на майка ми.
— О! Няма ли да й стане неприятно, ако ме види в леглото си? Тя къде ще спи?
При този въпрос лицето на мъжа от съня потъмня.
— Майка ми почина миналата година.
— Ужасно съжалявам. Какво й се е случило?
— Чумата.
— Сигурно е било ужасно за вас, но поне вие сте се отървали.
Мъжът погледна към пода. Всяка следа от трапчинките вече определено беше изчезнала. Тя се намръщи.
— Не бях тук, когато майка ми е починала — каза тихо той. — Не можех да бъда тук.
Този сън имаше крещяща нужда от развеселяване.
— Как се озовах тук? Искам да кажа, във вашата къща?
— Не си ли спомняте?
Тя помисли малко, но нищо не й дойде наум. Все пак не се разтревожи, защото това беше сън, а всеки знаеше, че нещата насън не винаги бяха, както в действителността. Тя сви рамене и каза нехайно:
— Не, страхувам се, че не си спомням.
— Намерих ви да лежите на пътя недалеч оттук. Бяхте ранена.
Тя вдигна ръка към превръзката на главата си. Напълно беше забравила за нея.
— Знаете ли как сте се озовали там? — попита той.
— Не.
— Можете ли да ми кажете откъде сте, за да изпратя съобщение на семейството ви, че сте добре?
Тя помисли малко, но отново нищо не й дойде наум. Колко смешни можеха да бъдат сънищата!
— Не.
Мъжът я погледна със странно изражение на лицето.
— Не можете да ми кажете откъде сте или не желаете?
Тя сви рамене.
— Не, не мога да ви кажа. Не зная откъде съм.
— Можете ли да ми кажете кое е вашето семейство?
Тя поклати глава. Изобщо не беше разтревожена. Всеки момент можеше да се събуди, ако пожелаеше.
— Не.
— Можете ли да ми кажете името си?
— Не.
— Знаете ли на колко сте години?
— Не.
— Знаете ли какъв е цветът на очите ви?
Тя помисли малко, след това се изкикоти:
— Не, не зная.
Отговорите й като че ли ужасно го притесняваха. Тя протегна ръка и потупа успокояващо неговата. Топлата му груба кожа й хареса.
— Няма нищо, господине. Ще видите, че когато се събудя, всичко ще бъде, както е било; искам да кажа, преди да започна да сънувам този сън. Наистина няма за какво да се притеснявате.
Той я погледна сериозно:
— Страхувам се, че това не е сън, госпожице.
Тя се усмихна.
— Разбира се, че е.
— Уверявам ви, че не е.
Страхотно сериозният му тон започна да я тревожи.
— Не ме дразнете така, господине. Разбира се, че е сън! Защо иначе ще се събудя тук, във вашата къща, облечена в чужди дрехи, където нищо не ми е познато, където не познавам никого и където не съм в състояние да си спомня името си или откъде съм?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Какво си направил? — Клер Форестър едва не скочи от стола си. Красивите й черти бяха изкривени от гняв. — Как може да си толкова тъп! Изгубил си Джилиън? Какво, по дяволите, е станало с нея?
Гарик очакваше Клер да се разстрои, дори да се ядоса от думите му, така че реакцията й не го изненада. Трудно му бе да повярва само, че тя изразява мнението си на толкова висок глас, особено когато само една врата ги разделя от залата, от която току-що се бяха измъкнали. Сега там беше пълно с почти половината от най-отбраното общество на Лондон, включително всички членове от семейството на Клер. Ако ги откриеха заедно, сами в тази тъмна и усамотена странична стая, връзката им със сигурност щеше да стане обществено достояние. Макар това всъщност да не бе проблем за Гарик — в действителност само щеше да му осигури добра репутация, — то щеше да донесе на Клер нежелани неприятности, и то съвсем сигурно от съпруга й.
— Кажи ми какво точно се случи! — рече рязко Клер. — И искам всичко до последната подробност.
— Доколкото можах да разбера, очевидно съм изгубил Джилиън някъде из пустошта на Дърбишир — каза Гарик, като внимателно изучаваше нокътя на единия си пръст. — Беше късно през нощта и валеше наистина здравата. Каретата беше забавила ход, защото се движехме по неравен път. Вътре бе станало доста студено. Ози спеше и хъркаше като пияница, без да забелязва студа и друсането. Бях си налял малко бренди, за да се постопля. Тъй като съм джентълмен, предложих от него на Джилиън. Бях загрижен за нея, защото същия ден беше започнала да киха и изглеждаше малко бледа. Тя взе брендито и понечи да пийне, но вместо това, го плисна в очите ми. Бях заслепен. Изобщо не я видях да излиза, но когато зрението ми се върна, нея наистина я нямаше. Беше оставила вратата на каретата отворена и тя се удряше от вятъра.
— Идиот! — процеди Клер. Този отговор никак не й подхождаше. Тя започна да крачи напред-назад и копринените й поли заобираха праха от пода на очевидно занемареното помещение. — Как може да си толкова ужасно тъп!
Гарик я погледна втренчено, оставяйки тирадата й да свърши от само себе си. Клер може и да му се сърдеше; можеше дори да го нарича с неприятни имена и да поставя под въпрос неговата интелигентност, но Гарик се бе научил — още от началото на любовната им връзка — да се справя с пристъпите й на гняв. Понасяше ги само защото знаеше, че по-късно същата вечер, когато той проникваше в нея, Клер щеше да го гледа по съвършено различен начин. Без повече да бъде елегантна или дори сърдита, тя щеше да го погледне с онзи особен блясък в красивите си очи; блясък, който му показваше, че в крайна сметка е неин господар. Удовлетворението, което получаваше от обещанията на този блясък, го караше да търпи отровния й език, вместо да я зашлеви, за да я накара да млъкне покорно, както заслужаваше.
— Всъщност какво значение има? — каза Гарик, като се опитваше да я успокои. — Искаше Джилиън да я няма и нея я няма. Както ми се вижда, всичко потръгна по план. И ако някой трябва да бъде раздразнен, това съм аз. Изгубих всякакво възнаграждение, което можех да получа от участието си в тази работа, когато онова нахално момиче ме заслепи с брендито и скочи като първа глупачка от каретата.
— Искам да ми кажеш нещо. — Клер застана пред него с ръце на стегнатата си от корсета талия. Гърдите й бяха изскочили нагоре и сякаш щяха да се пръснат от тесния корсаж. От раздразнението й те се повдигаха и спускаха рязко. Гарик усети желание да ги докосне, но благоразумно потисна порива си. — Чу ли ме, когато ти казах защо искам да отведеш Джилиън оттук и да се ожениш за нея?
Всъщност Гарик винаги се опитваше да слуша възможно най-малко, когато Клер замисляше някой от безразсъдните си планове. Обикновено бяха зли и често безсмислено жестоки, както когато беше уредила да
