— Не, Пенхърст. Макар и да разбирам и оценявам загрижеността ти, момичето е ранено и има нужда от помощ. Не можех да я оставя да умре сама на пътя, което със сигурност щеше да стане, макар че едва ли носи болестта. Щеше да умре от студ. Какъв мъж щях да бъда, ако дори ми минеше през ума подобно нещо?
— Да, милорд, но можете просто да я закарате до следващото село и да я оставите там…
— Пенхърст, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че внезапно си станал женомразец. Ако не сме джентълмени, сме нищо, добри ми човече, и сме се заели да оправим света, да осигурим безопасност за всяка дама в беда.
— Простете дързостта, милорд, но последния път, когато се притекохме на помощ на дама в беда, това не ни ли изпрати във Франция за три години?
Дръзко или не, Данте не можеше да отрече истината в твърдението на Пенхърст. Беше платил скъпо и прескъпо за малката си лудория. Това бе първият му истински опит в самопознанието. Тогава не бе харесал особено видяното и се бе заклел, че повече никога няма да се случи. И все пак то не можеше да промени сегашното положение.
— Съжалявам, Пенхърст — каза Данте, — но трябва да постъпя така, както би сторил всеки джентълмен в такава ситуация. Никой истински джентълмен не би изоставил тази млада жена. Нито пък мога да обикалям наоколо, за да търся село, което ще я приеме. Наистина никой няма да го направи, ако има такъв силен страх от чумата в тази област, както личеше от двамата мъже там. Не, ще взема младата жена с нас в Уайлдууд и ще се грижа сам за нея. Когато се оправи, ще я върна на семейството й.
Пенхърст го погледна втренчено.
— Както желаете, милорд.
Данте се усмихна и потупа камериера по гърба.
— Хайде, добри човече, да престанем да се тревожим и да тръгваме, преди дъждът да започне отново и да напълни и ботушите ни.
Тъмнината й действаше успокояващо и й бе нужно известно усилие, за да отвори очи. Тя примигна колебливо и се опита да нагласи очите си във фокус срещу ярката, ослепителна светлина, която я очакваше от другата страна.
Полежа неподвижно известно време, като се оглеждаше наоколо и забелязваше всичко, но не разпознаваше нищо. Лежеше на непознато легло и от гредите над главата й се спускаше дамаска с цвят на праскова. Стените с цвят на слонова кост бяха украсени тук-там с женски дреболии — миниатюрни статуетки върху поличка, до тях малка картина с пролетни цветя в рамка от златен варак. Стаята беше от тези, които поздравяваха човек при събуждането му и го изпълваха с радостта на обновлението, вместо да го карат отново да зарови лице във възглавниците и да проспи останалата част от деня.
Понечи да седне, но когато се опита да надигне глава, преряза я остра болка в черепа. Вдигна ръка към слепоочието си, където като че ли я болеше най-много, и се сепна, когато пръстите й докоснаха плат, а не кожа и коса, както бе очаквала.
Тя попипа леко плата. Беше превръзка, увита около челото и тила й. Какво й се бе случило? Ранена ли беше? Очевидно да, но колко сериозно? Седна предпазливо и огледа дали няма други превръзки по тялото си. Беше облечена в мека батистена нощница, украсена на гърдите с дантели с цвят на слонова кост и мънички перли. Бе красива и тя осъзна, че не е нейна, тъй като досега не бе виждала такава нежна женска дреха.
Хвана се за ръба на леглото и се изправи, като се олюляваше. Меката материя на нощницата се плъзна по краката й и се надипли на покрития с килим под. Сега вече беше сигурна. Изящната дреха определено беше скроена за друга жена, далеч по-висока от нея.
Пресече бавно стаята. Босите й крака потъваха в мекия обюсонски килим. Богати мебели от черешово дърво, инкрустирани със седеф, украсяваха просторната, обзаведена с вкус стая. От двете страни на високите прозорци стояха две еднакви кресла, тапицирани с бежова дамаска. Тя погледна навън. Гледката направо спираше дъха. Поздрави я сочна зелена морава, простираща се, докъдето достигаше погледът, педантично поддържана, с подрязани в различни форми дървета, редуващи се с разноцветни лехи, и малко спокойно езерце. Долу, на павирания с големи плочи двор, обграден с огромни пръстени делви с цветя, се виждаше прислужница, която тупаше малко килимче. Не я познаваше. Не разпознаваше нищо. Къщата, дърветата, стаята, където се намираше — всичко наоколо й бе чуждо. Даже и дрехите, които носеше, й бяха непознати, сякаш се бе събудила в някакъв сън.
Да, това трябваше да е. Сигурно сънуваше. И то какъв красив, любопитен сън.
Реши да се върне обратно в леглото, за да легне, да затвори очи и да почака да свърши тази вълшебна приказка. Главата й беше започнала леко, настоятелно, но не и болезнено да пулсира там, където беше превръзката. Надяваше се, когато се събуди, да си спомни останалата част от съня; да си спомни защо се намира в тази странна и красива къща и носи нечии дрехи и превръзка на главата.
Замръзна, когато се обърна и забеляза един мъж, застанал на вратата на стаята. Той я гледаше с усмивка в тъмните топли очи.
— Добро утро. — Гласът му беше дълбок и приятен. Такива гласове привличаха вниманието със самия си тембър.
— Добро утро — отвърна тя и се запита кой ли е този мъж, появил се неочаквано в съня й.
Той пристъпи по-навътре в стаята.
— Как се чувствате?
— Чудесно… е, малко замаяна, но предполагам, че точно това и трябва да се очаква.
Може би сънищата упражняват някакъв капризен ефект върху сетивата на хората, сякаш всяко движение се извършва малко по-бавно, отколкото в действителността.
— И аз мисля така.
„Значи и той знае, че е само сън. Колко интересно!“ — помисли си тя и откри, че страшно харесва усмивката му.
— Боли ли ви? — попита той.
Дали я болеше? Защо трябваше сънят да й причинява болка, освен ако, разбира се, не беше кошмар, но до този момент нямаше характерните черти на такъв.
Тя сви рамене.
— Не, не мисля. Трябва ли?
— Не е задължително. Радвам се да чуя, че се чувствате добре, но смятам, че сега ще е по-хубаво да се върнете в леглото. Не бива да влошаваме състоянието ви с прекалено много движения.
Кимна и си помисли, че би се съгласила почти с всичко, което й кажеше този мъж. Беше страхотно убедителен. Тя се упъти към леглото, като се питаше до какво ли ще я доведе този сън. Главата й се замайваше още повече.
Въображаемият мъж, който наистина беше много красив сега, когато го виждаше отблизо, застана до леглото й. Беше облечен всекидневно, в батистена риза, разтворена на врата, прилепнали светлокафяви бричове и кафяви, доста износени ботуши до под коленете. Косата му беше подрязана късо, до тила и бе най-черната, която бе виждала в живота си; без съмнение — поредният ефект от съня. Един кичур от нея падаше красиво над очите му със странен оттенък на златистокафяво, може би като потрепващ кехлибар. Искаше й се да го докосне. Не беше виждала по-висок мъж през живота си. Извисяваше се над нея е грубовата елегантност, както само един мъж от сънищата можеше да изглежда.
— Желаете ли да ви донеса нещо? — попита той.
— Не — отвърна тя и се усмихна леко на себе си. После добави, като знаеше, че никога не би казала нещо тъй дръзко, ако беше будна. — Вие сте много красив. — Казваше го само защото знаеше, че сънува. Мъжът наистина бе много красив и тя се чувстваше доста безразсъдна.
Той се усмихна и от двете страни на плътните му устни се появиха трапчинки. Тя изпита желание да протегне ръка и да ги докосне, но реши, че с това щеше да стигне прекалено далеч даже и насън.
— Благодаря — рече той. — Защо просто не легнете и не затворите очи, за да си починете?
— Но тогава вие ще си отидете, а аз не искам това да става толкова скоро.
Усмивката му стана още по-дълбока. Трапчинките — също. Желанието й да ги докосне нарасна.
— Добре, предполагам, че мога да остана още малко. — Той седна на стола до леглото. — За какво
