Той тръгна към мъжете, като вървеше зад Стъбс и държеше пистолета близо до тялото си. Мъжът с мускета се размърда и насочи оръжието си към него.
— Казах, че няма да продължите нататък!
Данте се спря.
— Момент, добри човече. Някога имаше една стара циганка, която ми каза, че е изключително неразумно да убиеш човек, без да си му разбрал името. Не било угодно на силите над нас — посочи с поглед към звездите, — ако разбирате какво искам да кажа. — После протегна ръка към тях. — Аз съм Данте Тримейн, граф Морган. Сблъскахме се с малко усложнение и просто търся някое място, където да спрем и да…
Мъжът с мускета изгледа ръката на Данте, но не направи движение да я поеме. Нито пък свали оръжието си.
— Никой няма да влезе в Ейъм, даже и Ваше благородие. Само по този начин можем да спрем разпространението на чумата.
— Чумата ли? — рече Данте и направи предпазливо крачка напред. — Нима не сте чули? Чумата вече я няма, но дори и да не беше така, ние не идваме от Лондон, добри човече. Току-що се завърнах от континента. Слязохме от кораба на Дувър и оттам се движихме в права линия, докато стигнахме дотук и…
— Рекох ви да спрете! — каза мъжът с мускета и запъна петлето. Пръстът му вече беше на спусъка. — За последен път ви предупреждавам! Имам нареждане да застрелвам всеки, който се опитва да премине границите, и смятам да го изпълнявам.
Данте погледна отстрани на пътя двата малки пилона с червени парчета плат, представляващи импровизирани знаменца.
— Уверявам ви, господа, не носим чумата със себе си.
— Не ни е страх, че ще донесете чумата в Ейъм. Вече имаме смъртоносната болест. Даже прекалено много. Година мина, откак селският шивач, старият Едуард Купър, отвори сандък с платове, доставени му от Лондон. Не е знаел, че сандъкът носи чума от Лондон. През първия месец тя повали цялото му семейство. След туй ги последваха други. Досега да сме загубили, кажи-речи, половината село. Ама никой не ги брои. Страх ни е. Повечето от нас искаха да заминат на по-безопасни места, ама енорийският свещеник Момпесън рече, че било наше задължение като християни да спрем чумата, като останем тук, в Ейъм. Затворихме цялото село, за да не може болестта да се разпростре навънка. Никой не може да влиза или излиза през тия граници.
Данте погледна мъжа. Направо не можеше да повярва на ушите си. Запита се защо не е забелязал досега изпитата безнадеждност, която витаеше около него. В очите и на двамата имаше страх.
— Да не би да искате да кажете, че цялото ви село е откъснато от цивилизацията от година насам? Как сте успели да оцелеете? Откъде взимате най-необходимите неща?
— Негово благородие графът на Девъншир ни изпраща продукти с кола от Чатсуърт. Оставят ни ги на южната граница преди зазоряване. Идваме да си ги вземем по обяд и оставяме парите в една дупка в потока. Там водата ги измива, да не може инфекцията да се разпространи по други хора.
— Но как можете да продължавате така, след като в селото ви не постъпват пари?
Мъжът с фенера се изплю в калта.
— Не можем. Всички знаят, че имаме чума, тъй че никой с капка разум в главата не би купил продукти, идващи от Ейъм. Тия, дето не са умрели от чумата, скоро ще пукнат от глад. Опитваме се да разпределяме на дажби продуктите, дето още ги имаме, но даже и те няма да стигнат за много дълго. Оня крадец Маршъл Хауи, той единствен богатее от проклетата чума.
— Маршъл Хауи?
— Аха. Той е едно грамадно сквернословно копеле, дето пое ролята на енорийски погребван, ама да не си помислите, че от християнски подбуди? Прие работата, че да може да получава всички пари и вещи на мъртвите, дето нямат наследници. Загуби жена си и малкия си син, ама хич не му пука. Грижа го е само колко му тлъстеят джобовете от мъртвите. Той печели от чумата, докато всички ние гладуваме и се молим тя по-скоро да свърши.
Данте вече беше чул достатъчно.
— Пенхърст, донеси ми пътната чанта, която е под седалката на каретата. — После отново погледна към двамата мъже. — Господа, с нас е едно младо момиче, което намерихме в безсъзнание на пътя недалеч оттук. Ударена е лошо в главата. Не мисля, че ще живее кой знае колко дълго без медицинска помощ. Можете ли да ми кажете къде най-близо мога да намеря лекар, който да се погрижи за нея?
Едва тогава мъжът с мускета свали оръжието си.
— Казвате, наблизо сте я намерили. Ударена в главата? Ако бях на ваше място, милорд, щях да я върна обратно на мястото й колкото се може по-бързо. Може да е от селото и да е избягала по някакъв начин. Може да е заразена от чума. Вероятно се е опитала да се помоли на някоя минаваща карета да я качат и те да са я ударили по главата, за да не се приближава до тях. Както и да е, едва ли ще намерите знахар, дето да иска да я погледне.
Данте взе чантата от Пенхърст, извади отвътре малка кожена кесия и я хвърли към двамата мъже. Тя полетя през хладния нощен въздух и се приземи с дрънчене на пътя.
— Вземете парите, господа, и се погрижете да бъдат използвани за купуване на нужните продукти за хората от вашето село.
Мъжът с фенера вече се беше навел да вземе кесията и броеше парите на дланта си.
— Виж, Маки! Вътре има достатъчно всички да сме сити цял месец! Същинско състояние. Бог да ви благослови и пази, лорд Морган.
— Уайлдууд, имението на семейството ми, е разположено недалеч оттук, близо до Касълтън. Веднага щом пристигна и се настаня там, ще изпратя на селото ви допълнителни продукти чрез лорд Девъншир. Ако имате голяма нужда от нещо, уведомете ме и ще се погрижа да го получите. Кажете на преподобния Момпесън, че това, което вашето село е направило, за да спре разпространяването на болестта, е най- смелата и самопожертвователна постъпка, която някога съм виждал. Моля се да не изгубите нито човек повече. Всички вие сте достойни за похвала със смелостта си.
Данте се обърна да си върви, като освободи петлето вече за втори път тази нощ.
— На добър път, лорд Морган — рече мъжът с фенера.
— Аха — прибави този с мускета, наречен Маки. — Вие сте джентълмен и добър християнин, милорд.
Когато Данте се запъти към каретата, на сърцето му тежеше от мисълта за безнадеждното положение на тези хора. Не изпитваше задоволство от постъпката си. Оскъдното дарение не можеше да направи нищо, за да върне обратно тези, които бяха отишли на небето.
Никога ли нямаше да свърши тази болест? Почти две години вече чумата върлуваше из Англия. Говореше се, че няма семейство, което да не е засегнато от нея по някакъв начин. Тя прибираше добри и лоши, невинни и престъпници. Да, и преди бе имало епидемии, но никога в такива мащаби. Този път беше прибрала майка му. Хората с по-пуритански схващания наричаха чумата Божие наказание за слободията и разврата, настъпили след царуването на Протектората2. Други казваха, че това е началото на края на света, тъй дълго обещавания от Господа Ден на Страшния съд.
Никой не знаеше какво ще му донесе следващият ден. Всеки отчаяно жадуваше изкупление. Всички бяха започнали да се замислят за досегашния си начин на живот. Дори и Данте.
Когато графът стигна до вратата на каретата, Пенхърст излезе от сянката и се приближи до него.
— Милорд Морган, мислите ли, че това, дето казаха, може да е вярно?
— Кое по-точно, Пенхърст? — попита Данте, докато поставяше пистолета на мястото му.
Пенхърст посочи с очи покрития с плащ вързоп в каретата през отворената врата.
— Чух какво казаха онези двамата за момичето. Мислите ли, че може да носи чумата?
Данте погледна камериера. Помисли за майка си, която беше умряла от болестта; за разказите как се разпространявала по вятъра и заразявала всеки, до когото се докоснела. Вече бяха умрели толкова много, безброй. Спомни си слабичкото тяло на момичето, лежащо по средата на пътя. Лицето й беше тъй бледо. Спомни си и кръвта от рана та на главата й; кръв, която не можеше да бъде причинена от чумата. Знаеше какво трябва да направи.
